— Тези думи се отнасят за човек, който е по-скоро лишен от хуманност, отколкото независим — погледна я в очите той.
— Може би ти си точно такъв човек, поне в моите очи…
Майкъл се усмихна, доловил отново предизвикателността в думите на сестра си.
— Но аз не съм такъв, Оди — прошепна той, нарочно прибягвайки до умалителното име, което употребяваше баща им. — Имах много тайни, интимни тайни на момиче, което започва да се превръща в жена — тихо продължи Одри. — И много ми се искаше да ги споделя с него… Но него все го нямаше, чичо Сами непрекъснато го изстрелваше насам-натам…
— Сега вече говориш като мама — отново се усмихна Майкъл. — Татко го нямаше, но чичо Сами винаги беше тук. Беше нещо като… хм… като Нана, английската овчарка от „Питър Пан“… Чичо Сами се грижеше за нас.
— Само защото татко вечно го нямаше — отвърна тя. — Нима не разбираш? Чичо Сами си присвои времето на татко в семейството ни. Татко имаше своята работа, имаше и теб. Винаги намираше начин да отскочи до Япония, за да те види. А за мен дори не помисляше…
— Но ти пък имаше мама — отвърна Майкъл. — Винаги си била любимката й. А в Япония ми се случваше да не мога да заспя от мъка по нея, Оди… Всъщност така и не успях да я опозная. Вие двете бяхте далеч по-близки, отколкото ние с татко… Споделяли сте помежду си неща, които никой друг не е трябвало да знае. Според мен татко не е бил толкова близък с никого, дори с мама. Те просто не прекарваха достатъчно време един с друг…
— Може би си прав — отвърна Одри и наведе глава. — Може би тази нощ не мога да спя именно от мисълта, че по някакъв начин съм изневерила на татко… Бях толкова ангажирана със своята неприязън към него, че когато си беше у дома, той просто ме отбягваше…
— Наистина ли вярваш в това, което казваш?
— Не знам — поклати глава Одри, затвори очи и опря брадичка на дланите си. — Помниш ли, когато татко ни заведе във Върмънт да ни учи да караме ски? Господи, на какво отвратително време попаднахме! Никога няма да забравя виелицата, която ни връхлетя на път за хижата. Нищо не се виждаше, изгубих ориентация и започнах да плача. Виках като луда, Майк. Страшно много се надявах татко да ни чуе… Помниш ли?
Майкъл мълчаливо кимна с глава. Помнеше страха. За Одри и за татко… А може би и за самия себе си.
— Изпаднах в истерия — продължи Одри. — Умирах от студ, въпреки грейката…
— Беше най-малко тринадесет градуса под нулата, а и вятърът беше ужасен — кимна Майкъл.
— Исках да тичам, Майк. Но ти ме сграбчи и ме накара да ти помагам. Изградихме си заслон от сняг и така се спасихме от ужасния вятър… После притисна главата ми до гърдите си и аз чух ударите на сърцето ти. Господи, колко бях уплашена! Но вече не ми беше студено, притиснати един до друг, двамата изчакахме да отмине виелицата… После татко ни намери… — тя вдигна глава и го погледна в очите: — Тогава ти беше моят закрилник… Татко не можеше да повярва на съобразителността, която си проявил… Помня как ни целуваше. За пръв и последен път ни целуваше… И двамата заедно.
— И все повтаряше: „Мислех, че сте мъртви, мислех, че сте мъртви!“… — Майкъл стана, заобиколи писалището и се приближи до прозореца. През оризовата хартия се процеждаше светлината на прожекторите навън. Чувстваше се неудобно от спомените на сестра си, те бяха косвено обвинение на едно пренебрегнато от баща си дете… А не се ли чувстваше неудобно и от проявата на сестринската й обич?
— Предполагам, че мама е поискала монтирането на това осветление — промърмори той.
— Не — поклати глава Одри и се облегна на дивана. — Бях тук, когато поставяха прожекторите. Бяха идея на татко.
Майкъл отправи поглед към сенките на дърветата.
— Каза ли защо иска да ги постави?
— Не беше необходимо — отвърна Одри и сви рамене под въпросителния поглед на Майкъл: — Мислех, че мама ти е казала. Имаше опит за грабеж.
— Нищо не ми е казала — поклати глава Майкъл.
— Какво се е случило?
— Нищо особено — отвърна Одри. — Вероятно някой аматьор се опита да проникне в къщата. По-точно тук, в кабинета. Бях тук, макар че беше почти три сутринта… Просто не можех да заспя. Усетих човек зад прозореца, точно там, където си застанал в момента…
— Видя ли го?
— Не. Извадих пистолета на татко и стрелях.
— Прожектори… — промърмори с недоумение Майкъл. — Някак не се връзват с навиците на татко…
— Прав си.
Той се обърна и пристъпи към дивана. Одри беше подвила крака под себе си и изглеждаше доста по-спокойна. Седна до нея и се облегна назад.
— Как е починал татко, Майкъл? — попита тихо Одри.
— При катастрофа, поне така ми каза чичо Сами.
— Каза го и на мен…
В стаята се възцари мълчание.
Накрая Майкъл въздъхна и попита:
— Какво имаш предвид, Оди?
Лицето й беше сдържано и хладно.
— Ти ще кажеш, нали беше негов любимец?