— Или ще ми дадете отговор веднага, или ще кажа на момчетата да насъскат доберманите — заплашително промърмори той. — Държа ги постоянно гладни. И пак си вършат работата по-добре от вас — по устните на Дебелака плъзна мрачна усмивка: — В това отношение са по-достойни за доверие от хората, нали?
— Това заплаха ли е? — попита единият от хавайците.
— Приемай го както искаш — отвърна Ичимада.
— Нещо бъркаш с поведението си към нас, братко — изръмжа хаваецът и махна с палец в посоката, в която бяха изчезнали момчетата с кучетата. — И те, и ти самият не сте нищо повече от „хаоли“ — презряни чужденци! Имате право да се разпореждате със земята ни точно толкова, колкото едно лайно на пътя!
Ичимада Дебелака натисна копчето на интеркома, без да отделя очи от посетителите си.
— Кимо — промърмори в микрофона той. — Отвържи кучетата!
Хаваецът бръкна под ризата си и в ръката му се появи тъпонос револвер 38-и калибър.
Но Ичимада Дебелака вече беше в действие. Движенията му бяха светкавични, особено за човек с неговия ръст. Тялото му се приведе напред, мазолестата длан на дясната му ръка се стрелна и нанесе страхотен удар в китката на хаваеца. Револверът издрънча на пода. Онзи пое дъх да извика, но нямаше време. Ударът, нанесен с два пръста малко над сърцето, го вдигна във въздуха. Застинал в ужас, другият близнак беше готов да се закълне, че никога не е виждал човек да пада на земята със силата, с която падна брат му.
Междувременно Дебелака вече беше успял да се вреже помежду им, обувката 45 номер стъпи върху револвера и изцяло го скри. Ръцете му вдигнаха тялото на хаваеца от пода с лекотата, с която се вдига празен чувал. Пристъпи напред, отвори вратата и го запрати надолу по стълбите.
— Внимавай, кучетата идват! — извика той, едрото му тяло беше препречило пътя на светлината отвън. После заключи вратата и се обърна да погледне посивялото лице на другия посетител.
— Хей, добре ли си? — попита меко, почти приятелски той.
— Наистина ли идват? — потръпна онзи.
— Кой?
— Доберманите.
— Доберманите в момента ги хранят — отвърна Ичимада Дебелака и се върна на стола зад бюрото си. Отвори бурканче ядки от австралийско орехче, хвърли една шепа в устата си и съдържанието на бурканчето се преполови.
Задъвка, очите му не се отделяха от лицето на хаваеца. Изпитваше удоволствие както от вкуса в устата си, така и от гледката пред себе си.
— Брат ми…
— Чакам отговор на своя въпрос.
— Но той…
— Ще се оправи, стига да не напълни гащите. Забрави за него.
Хаваецът не можеше да разбере дали Дебелака се шегува. Дебелият кафяв пръст се зарови в обгорелите останки на бюрото.
— Казваш, че това е всичко, което сте намерили от личните му вещи, така ли? — пръстът помръдна над крайчето от кожен портфейл и полуобгорели хартийки.
— Но тук няма достатъчно доказателства, за да повярвам, че всичко се е превърнало в пепел. Исках да получа всичко, до последното копче. Но не го получих. Кажи ми защо.
— Бяхме на мястото секунди след катастрофата — преглътна с пребледняло лице хаваецът. — Следяхме го точно както ти ни нареди…
— От Каанапали…
Хаваецът кимна.
— Видяхте тялото — не беше въпрос, а по-скоро припомняне на направено по-рано изявление.
— Видяхме го. Колата още гореше, но те бързо успяха да го измъкнат.
— Полицията.
— Не — поклати глава хаваецът. — Бърза помощ — знаеше как се водят разпити и си даваше сметка, че в момента трябва да дава кратки и ясни отговори. Неволно се запита дали да излъже, когато се стигне до основния въпрос. Сети се за брат си, изритан навън при отвързаните добермани, и душата му се сви от омраза и страх.
— Видя ги как вадят тялото от колата.
— По-скоро как го отлепват от нея…
Ичимада Дебелака кимна с глава и рече:
— Продължавай.
— Насъбра се тълпа. Полицията беше заета да отклонява движението. Имахме своя шанс, ти ни беше казал какво да търсим…
— А тези неща? — дебелият кафяв пръст отново потъна в обгорелите останки върху бюрото. — Как ги взехте?
Хаваецът сви рамене.
— Вече казах, че полицията беше заета да отклонява движението. Имаха нужда от доброволци за гасенето на огъня и за измъкването на тялото от колата.