Майкъл бавно напълни дробовете си с въздух. Имаше чувството, че се е събудил от дълъг сън, само за да открие, че светът се е променил, че в него вече няма нищо познато, нищо топло и близко…
— С какво точно се занимаваше баща ми? — попита най-сетне той. Направи неимоверно усилие да отвори уста, имаше усещането, че е погълнал цяла купчина пясък.
— Баща ти беше оперативен агент, за него беше немислимо да седне зад бюро — отвърна Джонас. — Псевдонимът му беше Сивет, попадаше в категорията на „котките“. Така наричаме всички агента, които се занимават с опасна и мръсна работа — излязоха от подземието на БЕМТ и тръгнаха по широка, асфалтирана алея. Територията на централата беше опасана от висока ограда, зад която имаше кучета пазачи и стълбове с електронни сензори. — Много опасна и много мръсна работа — добави с въздишка Джонас и пристъпи в сянката на високите брези, под които растяха прекрасни магнолии. Температурата на въздуха вече беше стигнала своя максимум, цял Вашингтон бавно потъваше в лепкавата жега на летния ден. — „Котка“ може да стане само един на стотици агенти, квалификацията му трябва да е направо съвършена…
— Какви задачи изпълняват тези „котки“? — попита Майкъл.
— Мисля, че терминът „мръсна работа“ на всички езици е свързан с проливането на кръв — тихо отвърна Джонас.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — спря Майкъл.
— „Котките“ са убийци, синко — въздъхна Джонас. — Те изпълняват присъдите, издадени от учреждението, на чиято територия се намираме в момента.
Майкъл смаяно мълчеше, стомахът му се превърна в болезнена топка. Една част от съзнанието му искаше да избяга някъде далеч, да се свие в някой тъмен ъгъл и да се наплаче до насита. „Не, това е невъзможно! — проплака душата му. Не татко! Всеки друг, но не татко!“ Но после си припомни за постоянните пътувания на баща си, всичко съвпадаше. Особено, като вземат под внимание хилядите дребни неща, на които не беше обръщал достатъчно внимание и които си оставаха необясними. Нещата приличаха на онези сложни мозайки за големи деца, в които нищо не беше ясно чак до полагането на последното късче, обикновено наричано „ключ“…
— Не, думата „убиец“ е неподходяща — неволно промълвиха устните му. — Тя е производна на арабското „хашашин“1… А в буквален превод то означава мюсюлманин фанатик от времето на Кръстоносните походи, който е премахвал враговете християни и техните помагачи сред ислямското население под влиянието на силна доза наркотични вещества…
Джонас Самартин спря до една от цъфналите магнолии. Ароматът й беше упойващо сладък. Сивите му очи загрижено се спряха върху лицето на Майкъл.
— В момента ме мразиш, синко — тихо промълви той. — Не отричай, усещам добре силата на омразата ти. Мислиш, че аз съм виновен за смъртта на баща ти. Както и за живота, който е водил… Ще ти кажа, че грешиш. Защото баща ти искаше тази работа. Нуждаеше се от нея. Да, вярно е, че аз го вербувах. Но сторих това едва след като го опознах, едва след като разбрах какво иска…
— Значи е искал да убива хора, така ли? — поклати глава Майкъл.
— Добре знаеш, че това не може да е вярно, синко — твърдо отвърна Джонас. — Филип вършеше своята работа с дълбокото убеждение, че помага на родината си.
Майкъл усети правдивостта на тези думи дълбоко в душата си. В това отношение беше точно копие на баща си — винаги беше в състояние да разграничи лъжата от истината.
— Баща ти сам направи своя избор — продължи Джонас. — Той не можеше да си стои у дома като всички обикновени хора. Което обаче не означава, че не е обичал теб и Одри, или пък, нека Бог отсъди, Лилиан… Той просто имаше своето по-силно, по-възвишено призвание. Като призванието на проповедника, или на…
— На проповедник ли?! — смаяно възкликна Майкъл.
— Да, синко. Баща ти притежаваше забележителен ум. Дори необикновен… Виждаше живота в глобална светлина, винаги знаеше какви са най-важните и най-дълго срочните приоритети.
— Нима искаш да кажеш, че всички тези подаръци… които сме получавали при неговите завръщания… Че те са означавали убийството на човешко същество?
— Той просто си вършеше работата.
— Господи! — възкликна Майкъл, все още замаян от разкритието на ужасната истина. — Една мръсна работа, която все някой е трябвало да върши, така ли?
— В общи линии — да.
— О, чичо Сами!
Доловил отчаянието в гласа на Майкъл, възрастният мъж пристъпи напред и топло се усмихна.