В момента на откритието душата му се изпълни с див възторг. Още помнеше думите на бащата, прошепнати на сантиметри от ухото му:
— Тя е твоя, синко.
Свали пушката от рамото си и дръпна затвора. За цял живот запомни краткия миг, в който тялото на лисицата отскочи назад и се блъсна в калната стена на къртичината. Червената кал полепна по златисто-сребърната й козина.
Лисицата беше врагът: коварният убиец, разрушителят. Сарацин, проникнал сред благопристойните християни. Филип изпита неземно удоволствие от акта да я изкара на повърхността на земята и да я накаже. Имаше чувството, че е бог на възмездието.
Продаде фермата два дни след смъртта на баща си. На третия се метна в един от товарните вагони. Западна Пенсилвания остана далеч назад, но споменът за лисицата продължаваше да е жив в съзнанието му. Остана там през цялото време на продължителното му скитане от град в град, чувството му към несправедливостите в света ставаше все по-силно и по-завладяващо, душата му копнееше за възмездие срещу тях. В Чикаго опита да работи като полицай, но свободолюбивият му дух бързо възропта срещу политическите машинации, с които беше длъжен да се съобразява всеки пазител на реда.
Скочи в поредния товарен вагон и потегли на изток, към Ню Йорк. Годината беше 1940-а, войната вече беше започнала. Огромният град го привличаше неотразимо, тук живееше всемогъщото зло, което трябваше да бъде изкоренено. Злото, намерило олицетворение и възможност за изява в зловещата машина на войната.
Записа се доброволец в армията. Нестандартният начин на мислене му донесе доста неприятности още по време на задължителната първоначална подготовка. Но извади късмет със сержанта, който водеше упражненията на новобранците. Стар и опитен строевак, той моментално откри наличието на особени заложби в мълчаливия младеж и го включи в групата на новобранците, които трябваше да преминат специална разузнавателна подготовка за нуждите на ОСС — Специалните части. И беше прав — Филип се оказа просто роден за разузнавач. Никога не се замисляше за личната си сигурност, никога не вземаше предохранителните мерки, характерни за повечето обикновени войници. Около него сякаш се издигаше невидима преграда, която закриляше не само него, но и всички останали.
Командирите му в Специалните части забелязаха тези качества на младежа и направиха всичко възможно да ги развият и утвърдят. Подложиха го на най-тежките възможни тестове във физическо и психическо отношение, а той не само не се изплаши и дръпна, а напротив — посрещна ги с видимо въодушевление.
А когато подготовката му приключи, командването реши да го прикрепи към някой проверен и „надежден“ по тяхната терминология боец. Този някой трябваше да бъде неизменно до Филип, трябваше да притежава „съответните“ качества. Накратко казано — трябваше да е човек, който може да се справя с бунтарския му дух.
В екип с лейтенант Джонас Самартин, Филип взе участие в широката настъпателна операция на Съюзниците, разгърната в Тихоокеанския басейн. На практика те нито веднъж не стигнаха до участие в истински бой. Джонас беше специалист по дешифриране на вражеските кодове, Филип поемаше предоставената от него информация и повеждаше малка група специално подбрани бойци в тила на противника. Набезите им се осъществяваха само нощем, задачите им бяха прости и ясни — проникване във вражеските позиции и причиняване на максимални щети, оттегляне без никакви доказателства за някакво присъствие там.
През 1943 година действаха на Соломоновите острови. Няколко месеца преди това — в Нова Гвинея. Последваха Марианските острови, Иво Джима и Окинава, кръгът около Япония бързо започна да се стеснява.
Акциите им в района бяха толкова успешни, че Върховното командване на японската армия ги кръсти „нинджа сенсо“ — „бойците нинджа“. Естествено за тях не се съобщаваше във вестниците, армейският бюлетин „Старс енд Страйпс“ не им отделяше нито дума. Въпреки това славата на „нинджа сенсо“ се разнесе из всички поделения на американската армия, от ухо на ухо се разказваха какви ли не чудеса за техните акции.
През последните шест месеца на войната — малко след голямата бомбардировка на Токио през март 1945 година, изпепелила половината град, и също така малко преди онзи августовски ден на същата година, когато „Енола Гей“ пусна атомна бомба над Хирошима и промени света завинаги — Филип и Джонас най-сетне намериха време да станат нещо повече от бойни другари, готови да рискуват живота си един за друг. Станаха приятели.