Именно заради гъбите тръгна Уде по просторното пасбище в имението на Ичимада. Нежни бели растения с подобни на копчета кафеникави главички, които растяха по няколко накуп върху биволските изпражнения. Откри първата купчинка и бавно коленичи. Щракна джобното си ножче и внимателно отдели главичките от чуканчетата. Обряза ги отдолу, сложи ги в устата си и задъвка.
Само след няколко секунди усети промяната. Чувстваше как кръвта пулсира във вените му, слабините му се стегнаха. Нежните струни на «самисен» звъннаха под деликатните пръсти на красива гейша, времето спря.
Продължи да върви, започна да си тананика. Рефрен на някаква модерна песничка, останал в съзнанието му по неизвестни причини вече повече от година. Звуците излитаха от устата му и увисваха във въздуха като утринни изпарения. Вибрациите звънваха и умираха, спускайки се бавно надолу. Като късчета стъкло върху покрит с плочки под.
Слънчевите лъчи обливаха тялото му. Приличаха на някаква нежна и ефирна материя, която полепваше по кожата и бавно я загряваше Уде наведе глава и смъкна черното си поло.
Сини, зелени и черни феникси с двойни глави надничаха иззад алена клада. Широко разтворените им криле помръдваха като живи, главите се взираха една в друга. Под кладата помръдваше и се увиваше тялото на голяма змия, опашката й чезнеше сред камъни и зеленина. Устата й с два остри зъба беше широко отворена, окото й блестеше като скъпоценен камък, раздвоеното езиче се стрелваше навън и навътре.
Гол до кръста, Уде позволи на «ирезуми» — традиционната татуировка на Якудза, да танцува в такт с помръдването на огромните му мускули. Гледайки тези мускули, той винаги си спомняше за Масаши Таки. Най-малкият брат беше луд на тема физическа подготовка. Двамата често тренираха заедно, упражненията им траеха часове. След тях дори могъщото тяло на Уде тръпнеше от умора. Тогава се плашеше от Масаши. Уде — човекът, който не се плашеше от нищо на този свят.
Прекратяваше упражненията и гледаше как Масаши продължава, а потта струи от стегнатото му като струна тяло. В такива мигове искрено вярваше, че Масаши Таки е свръхчовек, обладаващ силата и издръжливостта на дузина професионални борци.
Когато Масаши най-сетне приключваше, двамата стъпваха на рогозките в залата и хващаха дългите саби. Оябунът обичаше да практикува «кендо», беше направо страхотен. Уде с мъка му партнираше, обземаше го чувството, че с всеки удар Масаши става все по-силен и по-опасен. На такъв човек никой не можеше да устои.
Крачещ през поляната, Уде почувства как пяната на океанския прибой започва да капе от устата му. Весело се засмя, после нещо изломоти. След няколко дълги секунди си даде сметка, че говори на Ичимада Дебелака.
— Можеш да ми повярваш, че документът Катей е всичко! — казваше той, думите долитаха до слуха му някъде отстрани.
— Зная само това, което ми е заповядал Масаши — отвърна Ичимада.
— Филип Дос е бил тук — продължи Уде, без да му обръща внимание. — Филип Дос открадна документа Катей. А после някой му помогна да избяга тук, нали? В Япония успя да ми се изплъзне. После се появи в Мауи и изведнъж взеха, че го убиха. Това не сторих аз, не го стори никой от служителите на Масаши Таки. Тогава кой, Ичимада? Ти си тук дълго време, познаваш всички и всичко — измъкна от джоба си снимката на Майкъл Дос и я тикна под носа на Дебелака: — Виждал ли си този човек? Това е Майкъл, синът на Филип Дос. Виждал ли си го тук?
— Не — поклати глава Ичимада, поразен от приликата между баща и син. — Майкъл Дос не е идвал в Мауи.
— Сигурен ли си? Може би Дос е предал на сина си документа Катей!
— Този човек никога не е идвал на островите.
Зениците на Уде бяха неестествено разширени, от устата му се изтръгна дрезгав смях.
— А може би ти просто не си в състояние да го откриеш, а? — попита със заплашителен глас той. — Доколкото си спомням, ти беше изпратен тук заради некомпетентност, нали?
— Не е изминал още ден, откакто си тук, а вече мислиш, че всичко ти е известно — отвърна Ичимада. Каза го спокойно, но вътрешно беше жилнат. Не обичаше да му се напомнят обстоятелствата, запратили го на този далечен остров.