— Не се чуваш какво говориш — поклати глава Жожи. — Бизнесмените и бюрократите, с които търсиш съюз, презрително ще ти се изплюят в лицето. Те по-скоро ще си направят сепуку, отколкото да ни пуснат в своя двор! Самозаблудата ти би била смешна, ако не беше толкова тъжна!
— Достатъчно! — кресна Масаши. Гласът му беше толкова силен, че заглуши музиката и няколко глави се извърнаха в тяхна посока.
Но Жожи нямаше намерение да спира.
— Нима не виждаш, че твоите нови попълнения ще донесат нещастие на Якудза? — попита той. — Те са неуправляеми, защото са забравили своите корени. Без повелите на дълга те не стават за нищо, никой оябун не би посмял да им се довери. Те не могат да бъдат дисциплинирани, просто защото вярват само в анархията. Ако мислиш другояче, значи си глупак и не заслужаваш да ръководиш клана Таки!
Масаши рязко се приведе напред и сграбчи ризата на Жожи. Чашите отлетяха от масата и се пръснаха на пода. Двама от охраната на заведението тръгнаха към масата, но бяха спрени от Шозо и бодигарда на Масаши с уморените очи.
— Виж какво! — просъска Масаши. — Може и да си ми брат, но това не означава, че ще търпя подобни обиди! Аз съм оябун на клана Таки! Изпитах съжаление към теб и възнамерявах да ти предложа едно добро място в нашите структури. Но за това вече и дума не може да става. Ти си същият като татко. Разсъждаваш старомодно, със столетия назад. Не искам да имам нищо общо с теб, чуваш ли? А сега ставай и се махай от очите ми, нещастен слабак!
Уде откри двамата хавайци да пият бира в една от кръчмите на Вайлуку. Не беше трудно, тъй като още преди разговора на пасбището успя да сложи подслушвателно устройство на частния телефон на Ичимада Дебелака. После просто го сплаши до такава степен, че естествената реакция на домакина беше да хване слушалката. Устройството беше от модела ТН-5000 на компанията «Фуджицу», последно достижение на техниката. С помощта на микрочип от типа «РОМ», то регистрираше и съхраняваше всички импулси, които преминаваха през «майката» на безжичния апарат. Макар и току-що пристигнал на Хаваите, Уде имаше връзки навсякъде и никак не му беше трудно да открие името и адреса на съответния телефонен абонат.
Седна в близост до вратата и завъртя стола си така, че да ги наблюдава, без да бие на очи. Беше ги засякъл в момента, в който двамата се качваха в микробуса си, и подкара след тях.
Поръча си газирана вода. Никога през живота си не беше докосвал тютюн или алкохол, единствената му слабост беше гъбата. Погледна към хавайците и се усмихна. Тези бяха от щастливата порода, наслаждаваха се на живота и бяха доволни от това, което получават.
Чакането му даде възможност да разсъждава на спокойствие, главно за човека, когото наричаха Ичимада Дебелака. В много отношения той приличаше на собствения му баща. Всезнайко, който е толкова сигурен в себе си, че не вижда дори юмрука, размахан пред лицето му. Такива се мислят за център на света, държат миналото в ръцете си и го размахват като знаме.
Миналото, присви устни Уде. Миналото не означава нищо. То е бреме, което цял живот ти тегне на гърба. Но Уде не беше от тази порода, той предпочиташе да гледа напред, към светлото бъдеще. Именно то раздвижваше кръвта в жилите му, за късче от него беше готов на всичко.
Сега трябваше да разбере каква е задачата на тези двама хавайци. Не повярва нито дума от историята на Дебелака, просто не можеше да си го позволи. Страхът наистина има своите предимства, както обичаше да подчертава Масаши Таки. Същевременно обаче той беше причината, която превръща в лъжец дори и най-честния човек. Обикновено ти се казва това, което искаш да чуеш. Ето защо Уде предпочете да почерпи вода направо от извора.
На двамата хавайци скоро им омръзна да се наливат с бира. За сравнително кратко време успяха да погълнат такова количество от пенливата течност, че впечатлиха дори Уде, който навремето познаваше немалко хора — бъчви.
Нямаше никакви проблеми с проследяването им, тъй като онези мислеха единствено как да се снабдят с по някоя мадама. Пипнаха две в друга кръчма, там също ги познаваха добре. Уде остана да чака отвън. Нямаше нужда да слиза от колата, от мястото си зад волана виждаше всичко през широко отворената врата.
Не след дълго двете двойки излязоха и се насочиха към микробуса. Оказа се, че братята живеят в Кахуиуи, непосредствено до летището. Над главата на Уде непрекъснато прелитаха самолети, свистенето на двигателите беше част от постоянната характеристика на квартала.