Дочу някакъв звук зад себе си и светкавично се обърна. Първото момиче правеше опит да хукне към вратата. Кракът му излетя напред и влезе в контакт с бедрото й. Отдръпна се назад и се извърна миг преди тялото й да се стовари на пода.
Хаваецът на леглото беше успял да се изправи на крака.
— Кой си ти, за бога? — извика той с изтънял от страх гласец.
Уде го повали на пода с добре премерен ритник и се зае да връзва китките на момичетата. Свърши, изправи се с въздишка на облекчение и загледа безпомощно мятащите се тела. Онзи на пода, съвзел се от удара в корема, вдигна крака и болезнено изрита Уде в областта на таза. Японецът изпъшка, после се извъртя и заби острия нос на обувката си във врата на нападателя. Стори го със злоба и това се оказа фатално. Вратът на хаваеца се строши и когато Уде се наведе да го погледне в очите, те вече бяха замъглени от смъртта.
— Ти го уби! — изрева другият хаваец, а момичетата се разцивриха.
— Същата съдба чака и теб, ако не проговориш — дрезгаво го предупреди Уде.
— Какво да проговоря?
— Искам да знам каква е задачата, която ви възложи Ичимада Дебелака.
— Кой е този Ичимада Дебелака?
Уде използва ръба на дланта си. Ударът беше добре премерен и точен, право в сърцето. Хаваецът потръпна от болка и ужас. Лицето му пребледня, устата му широко се разтвори. Уде чакаше.
— Отговаряй — заповяда след малко той.
— Катафалка — прошепна хаваецът. Очите му бяха затворени, въздухът излиташе от гърдите със свистене. — Жената караше катафалка…
— Какво?
— На летище Кахулуи! — извика хаваецът. — Катафалката дойде да прибере някакъв труп, пренесен от континента.
— Откъде по-точно?
— Ню Йорк, може би Вашингтон… Не съм сигурен.
— А вие защо бяхте на летището?
— Заради червеното въженце.
— Какво е това?
— Развържи ме и ще ти покажа — отвърна хаваецът.
Уде разхлаби тънката волска жила и отиде заедно с него до едно от чекмеджетата на скрина.
— Ето — хаваецът разрови бельото си и измъкна късо усукано шнурче с тъмночервен, почти черен цвят.
— Откъде го взехте? — попита Уде и го пое в ръцете си.
— От багажното отделение на летището. Ичимада ни прати да вземем ключа от един хотел. Оставен бил на името на Майкъл Дос.
Синът на Филип Дос! Уде почувства, че е на крачка от разплитането на загадката.
— И тогава видяхте катафалката, така ли?
— Да. Чаках брат си, отиде да пусне една вода. Веднага забелязах жената, защото тя познаваше хората на Дебелака. Онези, които посрещат и изпращат всеки самолет. Знаеше за тях и ги избягваше.
— После какво стана?
— Ще ме убиеш ли?
— Няма — усмихна се Уде. — При условие, че ми кажеш всичко, което искам да знам!
Мъжът преглътна и кимна с глава.
— Надникнах в катафалката, докато тя подписваше документите за освобождаването на ковчега. И тогава я видях. Начертана на ръка карта, разгъната върху предната седалка. Пъхнах шава през прозореца да я разгледам. Показваше пътя до Хана, едно място там беше оградено с кръгче. Къщата на Дебелака. Онази, която използва един-два пъти в годината, само когато иска да избяга от работа, от семейство, от всички…
«Закарали са ковчег в къщата на Ичимада, присви очи Уде. Какво става?»
— Хана не се ли намира на другия край на острова? — попита той. — Див и рядко населен район. Къде точно е къщата?
Хаваецът му обясни и Уде реши, че е време да го притисне.
— Какво е намислил Дебелака?
— О, това няма нищо общо с плановете му — отвърна хаваецът.
— Откъде знаеш?
— Става мързелив. Имал навика сам да се грижи за къщата, но сега предпочита да я прехвърли на нас. Преди две седмици бяхме там да пръскаме срещу разни насекоми. Идват от планината. Не беше включено електричеството, нямаше вода. Очевидно не очакваше посетители.
«Става все по-интересно», въздъхна Уде.
— Каза ли на Ичимада за това, което си видял на летището?
— Жената с катафалката ли имаш предвид? Не, още не съм — от очите на хаваеца закапаха сълзи. — Брат ми беше против. Той… Той го заключи при кучетата… Доберманите. Оттогава брат ми мрази Дебелака. «Вземаме парите му и толкоз», казваше той.
— Кой беше зад волана? — попита Уде. — Жената или някой друг?
— Не знам — отвърна мъжът. — Моля те, пусни ме! Вече ти казах всичко.
— Добре — тихо отвърна Уде, замахна и дланта му потъна в гърлото на хаваеца. Човекът се строполи на пода. Мъжецът му беше счупен и той започна да се задушава. Уде коленичи до него и впи очи в лицето му. То бързо посиняваше, очите му лудо се мятаха в опит да избегнат неизбежното.