Дланите на Уде покриха лицето на умиращия с неочаквана нежност, от устата му се отрониха тихи думи на японски, сякаш говореше на баща си.
— Ти изостави жена си. Ти изостави сина си. Нямаше време да платиш за страданията, които им причини. На хората, което някога те обичаха…
Палците му се извиха като куки:
— На хората…
Повдигнаха се от посивялата плът:
— Които…
Сухожилията се стегнаха:
— Някога…
Притиснаха се до потрепващите клепачи:
— Те обичаха…
Палците потънаха надолу, придружени от неистов вик.
Чий беше той? На убиеца или на жертвата? Притиснал чело до лицето на хаваеца, Уде горчиво се разрида.
— Татко!
Два часа по-късно беше в Хана. В къщата нямаше насекоми, но имаше нещо друго.
По-скоро някой друг.
Майкъл се носеше над Тихия океан, все по-далеч и по-далеч от американския континент. Но не и от разговора си с чичо Сами, от загадката, наречена Филип Дос — неговия баща.
Видя го да влиза в «дожото» — залата за упражнения в школата на Цуйо, пристигнал в Япония специално за неговото дипломиране. В ръката си държеше продълговат пакет, увит в шарена японска хартия. Беше дошъл точно навреме — тъкмо бяха повикали Майкъл в средата на пода, покрит с тънки рогозки. Подобно на всички останали ученици, и той носеше бойното облекло с подплънки, а на главата му имаше маска с метални пръчки. Тя служеше за защита срещу «бокен» дървените саби, които използваха за тренировки.
— Тендо е Пътят на небето — започна Цуйо. — Пътят на истината. Ние живеем по неговите закони. Тендо ни дава разум, благодарение на него ние разбираме света около нас, разбираме и самите себе си. Ако не се придържаме към тендо, ние не разбираме нищо — пристъпи към Майкъл и му подаде един «бокен», после се върна обратно на мястото си в края на рогозките. — А когато не разбираме нищо, ние се предаваме в плен на злото, държим се неправилно дори и когато имаме точно обратните намерения. Това е така, защото загърбвайки тендо, ние вече не можем да отличаваме доброто от злото.
Двама ученици, въоръжени с «бокени», пристъпиха към Майкъл от двете му страни. Нападнаха едновременно, сякаш подчинили се на безгласна команда.
Но Майкъл вече се беше превърнал във вихрушка. На това Цуйо казваше «шансът Дзен». Неговият бокен се стовари върху този на първия нападател и го отклони встрани. Движението му продължи наляво и дървеният меч намери китката на втория. Не го изчака да се съвземе от изненадата, а със серия от къси, но силни удари изби бокена от ръцете му.
Първият нападател се беше съвзел достатъчно, за да го нападне откъм гърба. Майкъл светкавично се завъртя, избегна удар в гръбначния стълб и зае позиция за отбрана. В същото време Цуйо направи знак на трети ученик да се включи в играта, очите му не пропускаха нито едно движение, ръцете му почиваха върху дръжката на неговата катана — истинска, от гъвкава стомана.
Майкъл усети удара на нападателя с цялата му тежест. Познаваше добре това момче, знаеше навика му да напада непрекъснато. Беше по-едър и по-силен от него, но не притежаваше неговата решителност.
Насочил бокена си напред, младежът се втурна срещу него. Майкъл държеше оръжието си наведено надолу и наляво. Изчака острието на противника да стигне на милиметри от кожата му и една тогава се дръпна встрани. Инерцията тласна момчето напред, тялото му политна покрай Майкъл и той не пропусна да му нанесе поразяващ удар в гърба. Силата на движението многократно нарасна, момчето се препъна и падна по очи, бокенът отхвръкна и изтропа на пода.
Но последният нападател вече беше почти върху него. Никаква защитна тактика не можеше да го спре. Майкъл се почувства победен. В главата му се появи една от любимите сентенции на Цуйо: «Удряй тревата, за да изненадаш змията.» Захвърли сабята си на пода.
Нападателят му беше толкова изненадан, че се поколеба и за миг забави вихрената си атака. Миг, достатъчен за светкавичната реакция на Майкъл. Дланите му се опънаха и окаменяха, после нанесоха «атеми» — серия от къси, бързи удари по нервните възли на противника. Ученикът се строполи на пода.
Цуйо пристъпи напред и зае стойката «кентай». От тази позиция започваха боя истинските майстори. «Какво ли означава това?», запитаха се учениците и затаиха дъх.