Олекнал изведнъж, джипът навири задница, заклати се на ръба на скалата с недоволен рев на двигателя, после изведнъж изчезна. Тишината връхлетя толкова рязко, че въздухът сякаш звънна от нея.
Някъде далеч долу, след безкрайно дълъг миг, долетя тежък тътен. Едва след това Майкъл се извърна да погледне човека, когото беше спасил. Оказа се жена, при това красива жена.
Беше японка, притежаваше онази гладка и златиста кожа, която се цени особено много в азиатските страни. Очите й бяха типични — издължени, блестящочерни, с формата на бадем. Косата й блестеше на слънчевите лъчи, гъста и лъскава. Беше стегната на дълга конска опашка. Устата й беше широка, чувствените устни бяха извити по начин, който загатваше за весел нрав. Дълга шия, квадратни рамене. Върху тях дрехите висяха по начина, по който модните къщи рекламираха своята продукция на огромните плакати край магистралите.
— Добре ли сте? — попита най-сетне Майкъл и й помогна да се изправи на крака. Веднага усети твърдите мускули на тялото й.
— Да — кимна жената и се наведе да изчисти износените си почти до бяло джинси. На джобчето липсваше каквато и да било търговска марка. — Май още не съм свикнала с тези ужасни пътища.
— Какви пътища? — погледна я с престорено учудване Майкъл, после двамата избухнаха в смях. Не толкова от шегата, колкото от облекчение.
— Илайн Шинджо — протегна ръката си тя.
— Майкъл Дос — пое я той, а с другата започна да чисти сламки и ситни борови иглички от косата й. Доста по-късно си спомни първите мисли, които минаха през главата му в този миг. Тя несъмнено беше най-сдържаната и спокойна жена, която беше виждал в живота си.
— Благодаря — тръсна глава тя. — Това е първата катастрофа в живота ми, лесно можеше да се окаже и последната.
— И за двама ни — добави Майкъл.
За пръв път, откакто я беше вдигнал от пътя, очите й се отместиха от лицето му. Изведнъж му стана хладно, сякаш в очите на тази жена имаше включени реотани.
— Предполагам, че от джипа ми не е останало нищо — рече.
— Да се надяваме, че моят е все пак в ред — отвърна той и с нежелание пусна ръката й. — Съжалявам, че ви съборих. Но трябваше по някакъв начин да ви измъкна от седалката.
Главата й се извъртя към него, топлината на черните й очи отново опари кожата му.
— Нищо ми няма — усмихна се тя. — Поне за момента не чувствам никаква болка.
— Отървахме се на косъм — поклати глава той.
— Наистина ли беше толкова опасно? — попита тя, загадъчността се върна върху лицето й. «Дали се вълнува?», запита се той. Полъхът на смъртта се отразява различно на хората. Особено когато става въпрос за собствената им смърт. Те или оценяват по тотално различен начин стойността на живота, или просто тръпнат от възбуда, че са избегнали най-страшното.
— Настилката беше подкопана — обясни той. — Нямахте шанс да се задържите на пътя. Когато ви хванах, джипът вече беше извън контрол.
Илайн замислено го гледаше. Майкъл би дал много, за да научи какви мисли й минават през главата.
— Вие сте много силен — промълви най-сетне тя. — Нищо не усетих. Сякаш нищо не е станало.
— Само дето джипът ви е на дъното на пропастта — отбеляза той.
— Купчина метал и нищо повече — махна с ръка тя.
В думите й се съдържаше някаква абсурдна логика. Сякаш тази жена не признаваше последователността на действията и реакциите. Сякаш последиците нямаха никакво значение.
Майкъл пристъпи към своя джип, силно наклонен напред и надясно.
— Сега ще видим дали това чудо все още е в състояние да се движи — каза той и седна зад волана.
Освободи ръчната спирачка и включи на скорост. Гумите помръднаха напред, после назад, каросерията опасно се наклони. После всичко беше преодоляно и джипът тромаво изпълзя обратно на пътя.
— Качвайте се — подвикна той.
Илайн бавно се приближи, кракът й стъпи на страничния борд в момента, в който Майкъл освободи съединителя. Ръцете й се стегнаха, тялото й ловко прескочи вратичката и се отпусна на седалката до него.
— Накъде сте тръгнали? — попита тя, без да си прави труда да махне кичурчето коса, спуснало се над очите й.
— Просто на екскурзия — отвърна той. — А вие?
— Бях тръгнала за Капалуа да поиграя малко тенис — отвърна Илайн и сякаш се засрами от думите си.
— Съжалявам, но сега се движим в обратна посока — рече Майкъл, външно напълно ангажиран с шофирането.
— Няма значение — усмихна се тя. — Докъде мислите да стигнете?