Майкъл пристъпи напред и спря пред платното, опънато на статива. Отпи глътка зелен чай и очите му пробягаха по картината. В нея доминираха две мъжки фигури, очевидно разделени от тежестта на годините. Бяха обърнати една към друга, фонът беше едва загатнат, но въпреки това имаше изключително силно въздействие. Полянка, зад която тъмнееше гъста гора. Изключителната, уникална за Прованс светлина, подчертаваше напрежението на човешките фигури.
Майкъл се зае да анализира композицията. Добре знаеше, че това, което художникът пропуска да нарисува в една картина, е не по-малко важно от това, което включва в нея. Особено по отношение на цветовете. Тук преобладаваше зеленият, във всичките си нюанси, преливащи се един в друг със съвършена хармония. „Светът е зелен“, казват през лятото японците.
След няколко дълги минути съзерцание Майкъл реши, че на места горскозеленото е прекалено наситено, а на други — окраската, наподобяваща неузряла ябълка — твърде бледа. Цялостното впечатление беше тежко, внушаващо безпокойство. „Нищо чудно, че след вчерашното рисуване останах неудовлетворен“, помисли си той.
Телефонът иззвъня в моментът, в който започна да изстисква боите от тубите. Нямаше навика да вдига слушалката, когато работи, сега чу настоятелния звън само защото беше забравил да затвори тежката врата на ателието. След секунда се включи телефонният секретар. Но след две-три минути апаратът отново започна да звъни. Майкъл го изчака да спре, но след четвъртото позвъняване въздъхна, остави палитрата и отиде да вдигне слушалката.
— Ало? — механично промърмори на френски той.
— Майкъл? Обажда се чичо Сами.
— О, извинявай — премина на английски Майкъл.
— Ти ли звъня преди малко?
— Бях длъжен да говоря лично с теб, Майкъл — отвърна Джонас Самартин. — А не с проклетата ти машина, която не прави разлика между обикновен и международен разговор!
— Радвам се да те чуя, чичо Сами.
— Отдавна не сме се виждали, синко. Обаждам се да ти кажа, че трябва да си дойдеш у дома.
— У дома? — учудено повтори Майкъл. Къде е това у дома? За него дом беше този апартамент на авеню „Елизе Реклю“… Поне за момента.
— Да, у дома — повтори Самартин. — Във Вашингтон — прочисти гърлото си и тихо добави: — Баща ти е мъртъв, Майкъл.
Масаши Таки търпеливо изчака Уде да му разчисти пътя сред претъпканата зала. Подпорите на покрива бяха от кедър, а връзките между тях — от тънки кипарисови греди. Намираше се в сърцето на токийския квартал Дейеншофу и беше част от сградата на клана Таки. И този квартал все още се срещаха големи къщи и стари имения. Самата зала беше без прозорци, от тавана се спускаха множество знамена, покрити със стари йероглифи. Това й придаваше вид на някакво средновековно помещение за съвещания на старейшините.
В момента се провеждаше традиционното общо събрание на клана Таки — най-могъщата фамилия на Якудза.
Под наименованието ЯКУДЗА се обединяваше цялата организирана престъпност в Япония, която, благодарение усилията и авторитета на Ватаро Таки, през последните години беше излязла и на международната арена, занимавайки се с напълно законен бизнес в Ню Йорк, Сан Франциско и Лос Анджелис, а съвсем отскоро и с търговия на недвижими имоти и туризъм на Хаваите.
Болшинството от събралите се тук бяха лейтенанти, ръководещи свои самостоятелни банди в рамките на клана. Забелязали появата на Масаши, те прекратиха тихите си разговори и замръзнаха в напрегнато мълчание.
Масаши беше най-младият от братята Таки. Слаб и тъмнокос, с издължено вълче лице. Приличаше поразително много на баща си Ватаро Таки, стария кръстник на Якудза. Необичайно изпъкналите му за японец скули придаваха скулптурна завършеност на лицето му, а той се беше научил да придава на това лице такова изражение, от което всеки потръпваше.
Път му пробиваше Уде — огромен мъжага, обладаващ двете най-уважавани в Япония качества: тегло и сила. Той беше дясната ръка на Масаши, от него се страхуваха всички.
Масаши тръгна към малкия подиум в дъното на помещението и погледът му падна върху Жожи — по-големия му брат, вече настанен на почетното място в близост до стилизирания герб на фамилията — колело с шест спици. Този герб също беше част от наследството на Ватаро Таки, който обичаше да се рови в книгите, описващи феодалното минало на страната. Именно там беше открил, че в онези години всеки самурай с влияние е притежавал свой герб. Като символ на сила, като документ за собственост над притежаваните земи. Хората от Якудза не бяха самураи, в техните жили не течеше благородническа кръв. Но Ватаро Таки беше дръзнал да избере герб за своята фамилия и това по безспорен, макар и чисто психологически, начин го беше издигнало над останалите кръстници на Якудза.