— Хайде, моля те, уреди да ме изпишат и да ми върнат портфейла, парите и часовника.
— Какво искаш да кажеш с това, „ако ме открият“? Какво смяташ да правиш? — попита Грийнбърг, без да помръдне от мястото си.
— Нищо страшно. Просто ще продължа да правя… как го казваха твоите работодатели? — ограничено разследване. Лоринг спомена, че някъде трябва да съществува втората половина на онзи документ. Аз ще я намеря.
— Най-напред ме изслушай! Не отричам, че имаш основания…
— Ах, значи не отричаш? — Матлок се извърна рязко към федералния агент. Гласът му бе сдържан, но зъл. — Това не е достатъчно. Съгласяваш се неохотно! Аз имам големи основания! Те включват малкия ми брат, умрял в платноходката, кучия син Дюнойс, или както му е името, Лукас Херън и лежащото оттатък момиче. Предполагам, че вие двамата с лекаря знаете всичко, което й се е случило снощи, а аз мога само да гадая! Затова не ми говори за основания.
— По принцип сме съгласни. Просто не искам основанията да те изпратят при твоя брат. Това е работа за професионалист. Не е за дилетант! И ако изобщо продължаваш да работиш, настоявам да е съвместно с човека, който ще дойде на мое място. Това е много важно. Искам да ми обещаеш.
Матлок свали горнището на пижамата и се усмихна смутено.
— Обещавам. Всъщност не се виждам като вълк единак. Знаеш ли кой ще дойде на твое място?
— Не още. Вероятно някой от Вашингтон. Няма да рискуват с местен човек. Работата е там, че не знаят кой е подкупен. Но агентът ще ти се обади. Аз сам ще го въведа в работата. Никой друг не може. Най-добре да се разберем за парола. Предложи ти нещо.
— Кажи му да използува твоята поговорка „Когато старците се самоубиват, градовете умират“.
— Май ти хареса, а?
— Не става дума за това. Просто е вярна.
— И при това много на място. Разбирам мисълта ти.
— Да, много е уместна.
— Джим, преди да си замина следобед, ще ти оставя един телефонен номер. Той е на родителите ми в Бронкс22. Те няма да знаят къде съм, но аз ще им се обаждам всеки ден. Позвъни, ако се наложи.
— Добре, благодаря.
— Искам да ми обещаеш.
— Обещавам. — Матлок се засмя кратко, с признателност.
— Разбира се, при създалата се обстановка току-виж съм се обадил самият аз.
— Да не се връщаш към частната практика? — Вероятността е по-голяма, отколкото допускаш.
Петнайсета глава
Между двете лекции Матлок прескочи с колата до малката борсова кантора на Карлайл, откъдето излезе с чек за седем хиляди триста и дванайсет долара. Това бяха всичките му инвестиции на борсата, предимно от авторски хонорари. Борсовият посредник се постара да го разубеди — не бил моментът да продава, особено при сегашните цени, Но Матлок беше взел решението. Касиерът неохотно издаде чека.
Оттам отиде в банката и прехвърли всичките сй спестявания на текуща сметка. Добави към тях седем хиляди триста и дванайсет долара и се загледа в общата сума, с която разполагаше.
Възлизаше на единайсет хиляди петстотин и един долара и седемдесет и два цента.
Погледа няколко минути цифрата със смесени чувства. От една страна, тя доказваше неговата платежоспособност, но, от друга, беше малко страшно, че след трийсет и три години живот можеше тъй точно да определи колко „струва“. Нямаше ни къща, ни земя, нито тайни капиталовложения. Само кола, някои не много скъпи вещи и публикации от толкова специализирано естество, че финансово не представляваха почти никаква ценност.
И все пак сумата не беше незначителна, макар и да не бе достатъчна. Знаеше го. Затова възнамеряваше да замине днес за Скарсдейл, щата Ню Йорк.
Срещата със Сийлфонт го разстрои и не знаеше доколко ще издържат разклатените му нерви. Вледеняващата ярост на президента на Карлайлския университет можеше да се сравни по сила само с дълбочината на душевните му страдания.
Потайният свят на насилието и покварата му беше непонятен, защото излизаше от рамките на умствените му възможности. Матлок се смая, като чу думите на Сийлфонт — той седеше на стола си, загледан през еркерния прозорец към най-красивата морава в студентското градче, и най-неочаквано заяви, че вероятно ще си подаде оставката.
— Ако цялата таз гнусна, невероятна история излезе вярна, а явно така ще се окаже, аз нямам правото да заемам този пост.
— Не е така — отвърна Матлок. — Ако е вярна, университетът ще има нужда от вас повече отвсякога.
— От един слепец? Никой не се нуждае от слепци, а най-малко ректорският кабинет.
Тогава Сийлфонт се завъртя със стола си и удари с огромна сила по бюрото.