— Дайте ми двете по пет, а за останалите ще хвърлим ези-тура. Ези — остават за вас, тура — ще пийна още едно и пак остават за вас.
Матлок извади от джоба си монета и я хвърли на бара, като я покри с ръка. Вдигна ръката си и взе монетата, без да я показва на бармана.
— Нямате късмет. Налейте ми едно и задръжте десетте.
Този разговор не остана без внимание от страна на другите клиенти — трима мъже, които пиеха бира. Това е добре, помисли Матлок, като се оглеждаше за телефон.
— Тоалетните са в дъното зад ъгъла — обади се единият, който приличаше на селянин и носеше бейзболна шапка.
— Благодаря. А телефонът?
— До тоалетните.
— Още веднъж благодаря.
Матлок извади листчето, на което беше написал „Хауард Стоктън, Кармаунт, 203-421-1100“, и махна на бармана, който веднага се приближи.
— Трябва да се обадя на този човек — каза Матлок тихо. — Но май съм сбъркал името. Не съм сигурен дали е Стактън или Стоктън. Познавате ли го?
Барманът погледна листчето и по израза на лицето му Матлок разбра, че името му е познато.
— Разбира се. Вярно е записано. Стоктън. Мистър Стоктън. Той е вицепрезидент на Ротарианския клуб. Миналия мандат беше президент. Нали, момчета?
Последната фраза беше адресиран към другите клиенти. — Разбира се. — Точно така. Стоктън. — Добър човек.
Мъжът с бейзболната шапка реши да поясни: — Той е управител на извънградския клуб. Много хубаво място. Наистина хубаво.
— Извънградски клуб ли? — Матлок вложи присмех във въпроса.
— Ами да. Басейни, игрище за голф, танци в събота и неделя.
Много е хубаво — поясни барманът.
— Този Стоктън много го хвалят. — Матлок пресуши чашата си и погледна към дъното на бара. — Значи телефонът е там?
— Да, господине. Зад ъгъла.
Матлок бръкна в джоба си за дребни и мина по тесния коридор, където бяха тоалетните и телефонът. Щом зави зад ъгъла, спря и се притисна към стената. Заслуша се в разговора, който знаеше, че ще последва.
— Този е с широки пръсти — заговори пръв барманът.
— Всички са такива. Нали ви разправях? Синът ми прислужваше там преди две седмици и някакъв му дал петдесетдоларова банкнота бакшиш. Божке! Петдесет долара!
— Жената казва, че всичките им изтупани дами са фльорци. Работила е там на няколко банкета, жената де. Истински фльорци…
— Защо не ми падне някоя. Боо-же! Сигурно повечето не носят сутиени!
— Истински фльорци…
— Пет пари не давам. Оня Стоктън си го бива. За мен поне си го бива. Знаете ли какво направи за семейство Кинг? Познавате Арти Кинг, дето получи сърдечна криза и умря, както му косеше ливадите. Старият Стоктън не само напълни семейството с мангизи, ами им откри и сметка в бакалницата. Няма лъжа. Страхотен е.
— Истински фльорци. Бутат за пари…
— Не забравяйте, че Стоктън вложи сума ти пари в разширението на началното училище. Прав си, че е страхотен. Имам две хлапета в това училище!
— И не само това. Даде цял куп пари за пикника в Деня на падналите23.
Истински чистокръвни фльорци…
Матлок продължи безшумно покрай стената към телефонната кабина. Затвори бавно вратата, като внимаваше да не я хлопне. Мъжете на бара все по-високо обсъждаха Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Не се опасяваше, че ще чуят закъснялото му влизане в кабината.
Страхуваше се само от себе си. Ако преследваният има инстинкти, инстинкти имаше и преследвачът, при това агресивни. Сега разбираше как необходимостта на звяра да улови следата и да я проследи изгражда навик. Това значи, че преследвачът попълва оръжията си с абстрактни средства, които дълбаят ямата, в която би паднал преследваният.
Изброи ги наум.
Хауард Стоктън — бивш президент, настоящ вицепрезидент на Ротарианския клуб в Маунт Холи; човек щедър, благотворителен, състрадателен, погрижил се за семейството на своя починал служител на име Арти Кинг, човек, финансирал разширението на началното училище. Собственик на луксозен извънградски клуб, в който мъжете даваха петдесетдоларов бакшиш на прислужниците, а момичетата бяха достъпни само за членовете със солидно положение. Освен това добър американец, благодарение на когото жителите на Маунт Холи успели да организират хубав пикник в Деня на падналите.
За начало му стигаше, за да пораздруса Хауард Стоктън, ако, по думите на Сами Шарп, се стигнеше дотам. Хауард Стоктън вече не беше безформената фигура отпреди петнайсет минути. Матлок все още не знаеше как изглежда, но вече го познаваше.
Пусна монетата и набра номера на Кармаунтския извънградски клуб.
— Толкова се радвам, мистър Матлок — възкликна Хауард Стоктън, застанал на мраморните стъпала на Кармаунтския извънградски клуб. — Момчето ще се погрижи за колата ви. Ей! Момче! Не се мотай!