Затова Брайс му отстъпи и титлата, и меча. И при всяка възможност се стараеше да му отвори очите за истинската природа на баща им, макар това да й навличаше още от омразата на краля.
Възнамеряваше да запази тази огнена, искряща тайна в себе си до сетния си ден. Но сега осъзнаваше какво трябва да направи за града си. За света.
И последните искри светлина се изляха от гърдите й в шепите й.
За пръв път изваждаше цялата звезда от себе си. Досега само бе сияла и заслепявала, без да извлича горящото й сърце наяве. Коленете й се олюляха и тя стисна зъби, напрегнала всички сили да задържи светлината на кълбо.
Поне успя да поговори с Хънт за последно. Не очакваше да й вдигне. Предполагаше, че веднага ще се включи гласовата поща, където щеше да остави последните си думи към него. Думите, които не му беше казвала на глас.
Потисна тези мисли, пристъпвайки към кварцовата арка на Сърцето.
Тя беше наследница на рода Звезделф и носеше Рога в себе си, поправен и изпълнен със светлината й.
Трябваше да се получи.
Кварцът на портата служеше като проводник. Като призма. Поемаше светлината и силата й ги пречупваше през себе си. Брайс затвори очи и си спомни дъгите, които портата бе образувала в последния ден от живота на Даника, когато дойдоха тук заедно. И си пожелаха по нещо.
Трябваше да се получи. Едно последно желание.
— Затвори се — прошепна треперливо Брайс.
И запрати звездната си светлина по прозрачния камък на Сърцето.
88
Останал без дъх в ума си, в сърцето си, Хънт видя как Брайс запраща огнената си звезда в портата.
От прозрачния камък на Сърцето изригна бяла светлина.
Изпълни целия площад и се разля на пресечки от него. Демоните, които застигаше, пищяха заслепени и побягваха. Сякаш си спомняха на кого е принадлежала. Как принцът на Звезделф бе воювал срещу адските им орди с нея.
И родът имаше наследници — цели двама.
Рун, коленичил на пода с пребледняло лице, гледаше сестра си, пламтящата порта. Признанието й пред света. Разкритието й.
Беше негова съперница. Заплаха за всичко, което той трябваше да наследи.
Хънт знаеше как разрешават елфите споровете за трона.
Брайс бе надарена със звездна светлина, каквато не се бе появявала още от Първите войни. Джесиба изглеждаше, сякаш е видяла призрак. Фурия зяпаше екрана с отворена уста, когато ослепителната светлина започна да гасне.
Черната дупка в Сърцето я нямаше. Брайс беше затворила портала, провеждайки светлината си през Рога.
Всички в конферентната зала гледаха онемели как Брайс обляга задъхано гръб в портата и се плъзва до плочките. Кристалната арка продължаваше да сияе, превърнала се във временен подслон, до който демоните не биха припарили, уплашени от наследницата на Звезделф.
Но всички други порти в града оставаха отворени.
Из залата прозвуча телефонен сигнал свободно — нечий телефон, свързан с колоните, набираше някого. Хънт плъзна поглед наоколо и видя Есенния крал с телефон в ръцете. Явно беше твърде погълнат от гнева, сбърчил лицето му, за да осъзнае, че всички в залата ще чуят разговора му. Деклан Емет дори не понечи да прекъсне връзката с колоните и след секунда гласът на Ембър Куинлан се разнесе в залата:
— Кой…
— През всичките тези години си знаела, че е наследница на Звезделф, и си крила от мен — изплю злобно кралят.
Ембър дори не се замисли.
— Очаквам това обаждане повече от двайсет години.
— Кучка…
Гърлен, болезнен смях.
— Според теб кой видя сметката на копоите ти, когато избягахме? Нито аз, нито Рандъл. Хванаха я за врата. А към нас насочиха пистолети. — Тя пак се засмя. — Брайс осъзна какво ще ни направят. И ги ослепи.
Как е възможно да ослепиш Оракул?
Със светлина. Светлината на Звезделф.
Брайс още седеше, опряла гръб в арката, и дишаше тежко. Сякаш звездата и Рогът бяха изцедили силите й до последно.
Рун прошепна по-скоро на себе си, отколкото на някой друг:
— В онези книги пишеше, че в Първите войни участвали много от рода Звезделф. Казах й, а тя. — Той примига бавно. — Тя вече знаеше.
— Лъгала те е, защото те обича — процеди Хънт. — За да запазиш титлата си.
Защото силите на Брайс превъзхождаха неговите многократно. Посивялото лице на Рун се изкриви от болка.
— Кой е знаел? — Есенния крал попита Ембър. — Онези проклети жрици?