— С Брайс излязохме на разходка.
Елфическият слух на Брайс улавяше съвсем ясно гласа на майка й:
— Къде?
За Ембър Куинлан прекомерната угриженост беше нещо като състезателен спорт.
Пренасянето в Лунатион се оказа изпитание на волята и за двете. Ембър склони да пусне дъщеря си чак когато разбра с кого ще живее първата година, а после изнесе на Даника цяла лекция за безопасността на Брайс. За щастие, Рандъл, доведеният баща на Брайс, откъсна жена си от телефона след трийсетата минута.
Брайс знае как да се отбранява — беше напомнил Рандъл на Ембър. — Погрижили сме се за това. Пък и нали ще продължи с тренировките дори тук?
И Брайс наистина продължаваше. Преди няколко дни за пореден път посети стрелбището и упражни всичко, на което Рандъл — истинският й баща, ако питаха нея — я учеше от малка: сглобяване на пистолет, прицелване, контрол на дишането.
По принцип смяташе огнестрелните оръжия за безмилостни машини за убиване и се благодареше, че Републиката налага стриктен контрол върху употребата им. Но тъй като нямаше с какво друго да се защитава, освен с ловкостта си и няколко заучени хватки, вече се беше уверила, че за човек пистолетът можеше да е решаващ фактор между живота и смъртта.
Даника веднага измисли дребна лъжа:
— Запътили сме се към едни сергии на Стария площад, доядоха ни се агнешки кюфтенца.
Преди Ембър да продължи кръстосания разпит, Даника добави:
— А, Бри сигурно е забравила да ти спомене, че следващия уикенд мислим да отскочим до Калаксос; отборът на Итън ще играе там и всички отиваме да ги подкрепим.
Полуистина. Наистина щеше да има мач по сънбол, но не бяха обсъждали да гледат по-малкия брат на Конър, една от големите звезди на университета. Този следобед глутницата „Дяволи“ наистина щяха да подкрепят Итън на университетския стадион, но Брайс и Даника не бяха посещавали мач на чужд терен още от втори курс, когато Даника спеше с един от защитниците.
— Жалко — каза Ембър. Брайс направо виждаше сърдитата гримаса в тона й. — Очаквахме срещата с нетърпение.
Горящ Солас, тази жена знаеше как да те накара да се почувстваш виновен. Брайс изтръпна и грабна телефона от ръката на Даника.
— Ние също, но нека се уговорим за другия месец.
— Дотогава има толкова много време…
— Мамка му, един клиент върви към мен — излъга Брайс. — Трябва да затварям.
— Брайс Аделаида Куинлан…
— Чао, мамо.
— Чао, мамо! — повтори Даника, докато Брайс затваряше.
Брайс въздъхна към небето, без да обърне внимание на ангелите, които прелитаха с пляскащи криле над нея. Сенките им танцуваха по огрените от слънцето улици.
— Съобщение след три, две…
Телефонът й извибрира.
Ембър пишеше:
Нещо ми подсказва, че ни избягваш, Брайс. Баща ти ще е много обиден.
Даника изсвирука.
— Е, бива си я.
Брайс простена.
— Не ги искам в града, ако наистина пуснат Бригс на свобода. Усмивката на Даника посърна.
— Знам. Ще ги отблъскваме, докато не разрешим този въпрос. Брайс се благодари на Ктона, че й е изпратила приятелка като Даника, която винаги имаше план за всичко.
Тя прибра телефона в чантата си, без да отговори на съобщението.
Като стигнаха портата в сърцето на Стария площад с кварцовата й арка, прозрачна като замръзнало езеро, слънцето тъкмо достигаше зенита си и пречупените му лъчи запращаха малки дъги по фасадата на една от околните сгради. В деня на лятното слънцестоене, когато оранжевият му диск заставаше под правилен ъгъл спрямо портата, светлината му изпълваше целия площад с пъстри дъги, толкова многобройни, че сякаш човек попадаше във вътрешността на диамант.
На площада гъмжеше от туристи, а пред портата се извиваше цяла опашка за снимка с шестметровата забележителност.
Една от седемте в града, всичките изсечени от колосални блокове кварц от Лаконската планина на север, портата на Стария площад често бе наричана Сърцето, защото се намираше в същинския център на Лунатион. Останалите шест порти бяха подредени на равно отстояние от нея и по една от тях се издигаше в началото на всеки от пътищата, водещи извън стените на града.