Метаморфите си тръгнаха с подвити опашки. Брайс се подсмихна, застана до приятелката си и погледна циферблата.
Момчето все пак имаше право. Седемте порти на града, разположени симетрично из Лунатион, били създадени още преди векове като удобен начин за комуникация между стражите от различните райони. Когато някой сложеше длан върху златния диск в центъра на циферблата и заговореше, гласът му стигаше до другите порти, където скъпоценният камък на района, откъдето идваше съобщението, светваше.
Естествено това изискваше капка магия — и уредът буквално я изсмукваше като вампир от вените на говорещия, лишавайки го завинаги от нея.
Брайс вдигна очи към бронзовата плочка над главата си. Кварцовите порти бяха паметници; не знаеше в чест на коя война, но всички имаха еднакъв надпис: „Силата винаги ще принадлежи на онези, които жертват живота си в името на града“.
Като се имаше предвид, че такова твърдение можеше да се приеме за бунт срещу управлението на астерите, Брайс се чудеше как още не бяха срутили портите. Но тъй като излязоха от употреба, след изобретяването на телефоните те намериха втори живот, когато децата и туристите започнаха да ги използват за забавление, например да шепнат мръсни думи на приятелите си при другите порти в града или да се възхищават на изобретателния античен метод на комуникация. Съвсем разбираемо през уикендите пияните гамени — категория, към която Брайс и Даника твърдо се причисляваха — започнаха да нарушават спокойствието на града с крясъците си през портите, затова властите им наложиха работно време.
После се навъдиха глупави суеверия, според които портата на Стария площад можела да изпълнява желания, а капката отнета сила била жертвоприношение пред петимата богове.
Брайс знаеше, че това са пълни глупости — но ако можеха да облекчат напрежението на Даника заради освобождаването на Бригс, си струваше.
— Какво ще си пожелаеш? — попита я Брайс, докато приятелката й се взираше в диска със свод от тъмни скъпоценни камъни.
Смарагдът на Пет рози светна и момичешки глас извика от другата страна:
— Цици!
Хората наоколо се разсмяха — звънлив звук като ромон на поточе по каменисто дъно — и Брайс се изкиска.
Но сериозното изражение на Даника не потрепна.
— Хрумват ми прекалено много желания — каза тя. Но преди Брайс да попита какви, Даника сви рамене. — Но май ще си пожелая Итън да спечели довечера.
Тя сложи ръка върху диска. Потрепери, засмя се тихо и отстъпи назад. Карамелените й очи блестяха.
— Твой ред е.
— Знаеш, че нямам почти никаква магия за взимане, ама добре — съгласи се Брайс, защото не можеше да позволи да я надмине дори алфа-вълчица.
Още от първата им година в университета, от мига, в който Брайс влезе в стаята им в общежитието, двете правеха всичко заедно. Само двете, още от самото начало.
Дори планираха да направят заедно Скока — да постигнат едновременно безсмъртие, вързани към живота от членове на глутницата „Дяволи“.
Реално не беше истинско безсмъртие — ванирите остаряваха и умираха или от естествена смърт, или поради други причини, но Скокът толкова забавяше процеса на стареене, че в зависимост от вида същество първата бръчка можеше да се появи чак след векове. Елфите живееха до хиляда години, метаморфите и вещиците — около пет века, ангелите — някъде по средата. Обикновените човеци не правеха Скока, защото не носеха магия във вените си. Затова в сравнение с човеците, които живееха кратко и телата им се възстановяваха бавно, ванирите реално бяха безсмъртни — децата на някои видове достигаха пълна зрялост чак на осемдесетгодишна възраст. И повечето бяха много, много трудни за убиване.
Брайс избягваше да се замисля къде е нейното място в този спектър — дали полуелфическата природа й отреждаше сто, или хиляда години. И не я интересуваше, стига Даника да беше до нея през цялото време. Като започнеха от Скока. Щяха заедно да полетят към смъртоносните дълбини на съзрялата си сила, да се сблъскат с онова, което ги чакаше в дъното на душите им, а после бързо да се изкачат обратно към живота, преди липсата на кислород да им донесе мозъчна смърт. Или просто смърт.
Но докато Брайс щеше да се сдобие с магическа сила, колкото да прави готини номера по партита, Даника се очакваше да извлече такова море от мощ, че веднага да надмине по ранг майка си Сабин — да стане могъща колкото елфическа кралица и може би дори да надмине самия Есенен крал.
Досега не се беше раждал метаморф с такава сила, но всички стандартни тестове в детска възраст го потвърждаваха: направеше ли Даника Скока, щеше да придобие внушителна сила сред вълците, невиждана още от древността в земите отвъд морето. Тя нямаше да стане просто прим на вълците от Лунния град. Имаше потенциала да се превърне в алфа на всички вълци. На цялата планета.