Останалото от пленника бе затънало под коренищата, полупогребано под кафеникавата песъчлива почва. Светложълтата коса се беше оплела със стръковете трева.
Ръката изведнъж трепна.
Отвратен, Калам пусна веригата и ръката падна на земята. От основата на стълба се чу тънък пронизителен звук. Убиецът се изправи и яхна коня.
Стълбове, колони, пънове, платформи, стълбища, не водещи на никъде, и на всеки десетина един държеше пленник. И като че ли никой от тях не можеше да умре. Не напълно. О, умовете им бяха умрели отдавна — на повечето. Бълнуваха несвързано на своята реч, мълвяха безсмислени заклинания, молеха за опрощение, предлагаха сделки — макар че никой все още — доколкото можеше да разбере Калам — не се признаваше за виновен.
„Сякаш без вина може да има милост.“ Той смуши коня. Не обичаше това селение. Не че всъщност имаше голям избор. Сделката с богове представляваше — за смъртния в нея — упражнение в самозаблуда. Калам предпочиташе да остави на Бързия Бен да си върти игрите с правилата на този лабиринт — чародеят имаше предимството, че предизвикателството го забавляваше — не, беше нещо повече от това. Бързия Бен беше забил толкова много ножове в толкова гърбове — никой от тях не бе фатален, но все пак жилеше, а тъкмо жилването толкова обичаше магьосникът.
Убиецът се зачуди къде ли може да е старият му приятел точно сега. Случила се беше беда — „Нищо ново!“ — и оттогава нищо, само мълчание. И Фидлър. Глупакът му с глупак отново се беше записал във войската, Гуглата да го вземе!
„Добре, те поне вършат нещо. Не и Калам обаче, о, не, не и Калам.“ Хиляда и триста деца, възкресени по нечия приумица. Блеснали очи, следящи всяко негово движение, запомнящи всеки негов жест — на какво можеше да ги научи? На изкуството да сееш смърт? Сякаш децата имаха нужда от помощ в това.
Стигна до един хълм и подкара коня в лек тръс нагоре по склона.
Освен това Майнала като че ли държеше всичко в ръцете си. Роден тиранин беше тя, както публично, така и насаме, в постелките в съборетината, която деляха. И колко странно, той беше открил, че тиранията й не го дразни. По принцип, разбира се. Нещата като че ли потръгваха, когато някой способен и неумолим поемеше отговорността. А той имаше достатъчно опит да изпълнява заповеди, за да не го ядосва властната й позиция. Между нея и демонката апториан се беше установила някаква умерена сдържаност, гмеж от житейски умения… прокрадване, проследяване, правене на засади, устройване на капани както за двукраки, тъй и за четирикраки, езда, катерене по стени, замръзване на място, мятане на нож и безброй други умения с оръжие, самите оръжия бяха дарени от безумните правила на лабиринта — половината от тях бяха проклети или обладани, или сътворени за съвсем нечовешки ръце. Децата поглъщаха това учение с плашеща ревност и блясъкът на гордост в очите на Майнала оставяше убиеца… смразен.
Армия, сформирана по мярката на Сенкотрон. Стряскаща перспектива, казано най-меко.
Стигна до билото. И рязко дръпна юздите.
На отсрещния хълм се издигаше огромна каменна порта, а в нея имаше стена от сива мъгла. Отсам портата тревата гъмжеше от безброй от нищо нехвърлени сенки, сякаш извираха с тътрене от портала, за да се пръснат като изгубени духове.
— Внимавай — промълви глас до Калам.
Той се обърна и видя висока, загърната в наметало фигура, застанала на няколко крачки встрани, а до нея — две Хрътки. Котильон и двете му любимки, Руд и Блайнд. Зверовете седяха на задниците си, забулените им в мъгла очи — зрящи и невиждащи — бяха вперени в портала.
— Защо да внимавам? — попита убиецът.
— О, сенките при портата. Изгубили са господарите си. Но всеки би свършил работа.
— Значи този портал е запечатан?
Закачулената глава се извърна бавно.
— Скъпи ми Калам, да не би това да е бягство от нашето селение? Колко… позорно.
— С нищо не съм намеквал, че…
— Защо тогава собствената ти сянка се протяга напред с такъв копнеж?
Калам погледна сянката си и се намръщи.
— Че откъде да знам? Може пък да смята, че сред тамошната тълпа шансовете й ще са по-добри.
— Шансове?
— За забавления.
— Ах. Нервничим, така ли? Изобщо нямаше да се сетя.
— Лъжец. Майнала ме изгони. Но ти вече го знаеш, затова си дошъл да ме намериш.
— Аз съм Патронът на убийците — рече Котильон. — Не посреднича в брачни спорове.
— Зависи колко са яростни, нали?
— Значи вече сте готови да се избиете един друг?
— Не. Само изтъквах.
— Какво изтъкваше?
— Какво търсиш тук, Котильон?
Богът помълча, после каза:
— Често съм се чудил защо ти, един наемен убиец, не се кланяш на своя покровител.