Това поне му го беше разкрила. Разкритие, лишено от каквото и да било чувство, поднесено толкова небрежно, все едно си говореха за времето. Спомени за хапещи ножове, за прашна кръв, търкаляща се като топчици по някакъв под…
Той свали котлето от въглените и хвърли в кипналата вода шепа билки.
Тя бе отишла да се поразходи, на запад по бялата пясъчна ивица. На свечеряване я беше изгубил от погледа си и беше започнал да се чуди дали изобщо ще се върне.
Кътър бавно се надигна, после се обърна рязко към сушата, усетил, че нещо се движи в тъмното отвъд светлината на огъня.
— Апсалар?
Отговор не последва. Глух тътен под стъпалата му, като от преминаването на нещо огромно… огромно и четирикрако.
Видя на десетина крачки от себе си две светещи очи, на височина колкото неговите, раздалечени, златисти и бездънни. Главата и тялото под нея бяха като тъмни петна на фона на вечерния мрак; намекваха за маса, от която се смрази.
— А, младежът дару — чу се глас от сенките вляво. — Блайнд все пак те намери, добре. Е, къде е спътничката ти?
Кътър бавно прибра ножовете.
— Тази проклета Хрътка ме стресна. И като е сляпа, защо гледа право в мен?
— Ами, името й е леко подвеждащо. Вижда тя, но не както виждаме ние. — В светлината на огъня пристъпи закачулена фигура. — Познаваш ли ме?
— Котильон — отвърна Кътър. — Сенкотрон е много по-нисък.
— Не чак толкова. Макар че в преструвките си може би преувеличава някои черти.
— Какво искаш?
— Бих искал да поговоря с Апсалар, разбира се. Наоколо мирише на смърт… скорошна де…
— Релок. Баща й. В съня си.
— Жалко. — Закачулената глава на бога се завъртя, все едно че той оглеждаше околността. После отново се извърна към Кътър. — Твой патрон ли съм вече?
Искаше му се да отговори „не“. Искаше да отстъпи, да избяга от този въпрос и от всичко, което щеше да означава отговорът. Искаше му се да развихри всичкия си възможен, убийствен сарказъм срещу този намек.
— Мисля, че можеш да бъдеш, Котильон.
— Това ме радва, Крокъс.
— Вече съм Кътър.
— Не толкова хитро, но съвсем на място, предполагам. Все пак в старото ти име се криеше опасен чар. Сигурен ли си, че няма да премислиш?
Кътър сви рамене.
— Крокъс нямаше… бог-покровител.
— Разбира се. И един ден в Даруджистан ще пристигне мъж. С малазанско име. И никой няма да го познава, освен може би по реноме. И ще чуе разкази за младия Крокъс, за онзи младеж, толкова помогнал за спасяването на града в деня на Празника, преди толкова много години. Невинния, неопетнен Крокъс. Така да бъде… Кътър. Виждам, че си имате лодка.
Смяната на темата леко го стъписа, но след малко той кимна.
— Имаме си.
— С достатъчно провизии?
— Общо взето. Не за дълго пътуване обаче.
— Разбира се. За какво ли са ви. Може ли да видя ножовете ти?
Кътър ги извади и ги подаде на бога, с дръжките напред.
— Прилични оръжия — промърмори Котильон. — Добре балансирани. Пропити са с ехото на умението ти, с вкуса на кръв. Искаш ли да ти ги благословя, Кътър?
— Стига да е без магия — отвърна младият дару.
— Не искаш в тях да се вложи чародейство?
— Не ща.
— Аха. Искаш да тръгнеш по пътя на Ралик Ном.
Кътър присви очи. „О да, би трябвало да го помни. Когато го видя през очите на Сори, може би в хана на Феникса. А може би Ралик го е признал за свой патрон… Макар че ми е трудно да го повярвам.“
— Мисля, че ще ми е трудно да следвам този път, Котильон. Способностите на Ралик са… бяха…
— Забележителни, да. Всъщност не мисля, че трябва да използваш минало време, когато говориш за Ралик Ном, или за Воркан, впрочем. Не, нямам новини… само подозрение. — Върна му ножовете. — Подценяваш собствените си умения, Кътър, но може би е за добро.
— Не знам къде отиде Апсалар — каза Кътър. — Не знам дали ще се върне.
— Както се оказа, присъствието й не е толкова съществено, колкото се очакваше. Имам задача за теб, Кътър. Склонен ли си да направиш услуга на своя патрон?
— Не се ли очаква?