И точно така усети близостта на топлокръвното тяло, лежащо пред него. Тук стената бавно поддаваше. Водата бликаше на потоци през пукнатините между издадените камъни. Много скоро стената щеше да поддаде.
Тялото не помръдваше.
Още петдесет крачки и Онрак стигна до него.
Вонята на Куралд Емурлан беше смазваща, смътно видима като локва около падналата фигура, повърхността й се вълнуваше като под непрестанен ситен дъжд. Дълбока рана беше раздрала широкото чело под плешивото теме и от нея бликаше магия. Метален език беше държал прикован езика на мъжа, но се беше откъртил, откъснати бяха и връзките около главата му.
Две стоманеносиви очи, немигащи, се взряха в Т’лан Имасс.
Онрак изгледа още миг окования Тайст Едур, прекрачи го и продължи по пътя си.
Догони го сух хриплив глас:
— Почакай.
Немрящият воин спря и погледна през рамо.
— Виж… искам да се спазаря. За свободата ми.
— Не ме интересуват сделки — отвърна Онрак на речта на Едур.
— Нищо ли не искаш, воине?
— Нищо, което можеш да ми дадеш.
— Значи ме предизвикваш, така ли?
Онрак килна глава и жилите му изскърцаха.
— Тази част от стената скоро ще рухне. Не искам да съм тук, когато стане.
— Мислиш ли, че аз го искам?
— Да преценявам чувствата ти по този въпрос би било безсмислено от моя страна, Едур. Нямам интерес да си представям себе си на мястото ти. А и защо да го правя? Ти скоро ще се удавиш.
— Счупи веригите ми и можем да продължим този спор на по-безопасно място.
— Качеството на един такъв спор едва ли си заслужава усилието — отвърна Онрак.
— Бих могъл да го подобря. Стига да ми се даде време.
— Не ми се струва вероятно. — Онрак му обърна гръб.
— Почакай! Мога да ти кажа за враговете ти!
Много бавно Т’лан Имасс отново погледна назад през рамо.
— Моите врагове? Не помня да съм казвал, че имам врагове, Едур.
— О, имаш, и още как. Аз поне би трябвало да знам. Аз бях някога един от тях и всъщност точно затова ме намираш тук, защото не съм вече твой враг.
— Значи вече си предател на собствения си род — подхвърли Онрак. — Не вярвам на предатели.
— За моя род не съм предател, Т’лан Имасс. Този епитет е за онзи, който ме окова тук. Все едно, на въпроса за верността не може да се отговори с преговори.
— Точно ти ли трябваше да го признаеш, Едур?
Окованият отвърна с гримаса.
— Защо не? Не бих те измамил.
Това вече наистина събуди любопитството на Онрак.
— И защо не би ме измамил?
— По същата причина, поради която бях Остриган — отвърна Едур. — Винаги ме е измъчвала потребността да бъда искрен.
— Ужасно проклятие — каза Т’лан Имасс.
— Да.
Онрак вдигна меча си.
— Щом е така, признавам, че и аз имам своето проклятие. Любопитството.
— Плача за теб.
— Не виждам сълзи.
— В сърцето си, Т’лан Имасс.
Един-единствен удар и веригите се строшиха. Онрак стисна единия глезен на Едур и го повлече по стената.
— Щях да възроптая срещу това унижение — изпъшка Тайст Едур. — Ако имах сили за това.
Онрак не отговори. Теглеше го с едната си ръка, влачеше меча си с другата, напъваше напред и най-сетне излязоха извън участъка с поддалата стена.
— Можеш ли вече да ме пуснеш? — изохка Тайст Едур.
— Можеш ли да вървиш?
— Не, но…
— Тогава ще продължим така.
— Къде си тръгнал, че не можеш да си позволиш да ме изчакаш, докато си върна силите?
— По тази стена — отвърна Т’лан Имасс.
Възцари се тишина. Само костите на Онрак проскърцваха тихо, увитите му в кожа стъпала стържеха, зад гърба му по окаляните камъни думтеше тътрузещото се, тежко тяло на Тайст Едур. Вляво морето беше затлачено с плавеи докъдето стигаше поглед, вдясно се ширеше блатясала земя. Минаха покрай още десетина морски вълци, не толкова едри, но всички с напълно израснали крайници, като предишните. Стената се изпъваше права и непрекъсната чак до хоризонта.
Тайст Едур най-сетне проговори — с глас, изпълнен с болка:
— Още малко така… Т’лан Имасс… и ще влачиш труп.
Онрак премисли за миг, спря и пусна глезена му. Обърна се бавно.
Тайст Едур изпъшка и се извъртя на хълбок.
— Едва ли имаш храна. Или прясна вода.
Онрак вдигна очи към купищата влечуги, изпълзели по стената.
— Май мога да намеря. От първото де.
— Можеш ли да отвориш портал, Т’лан Имасс? Да ни измъкнеш от този свят?
— Не.
Тайст Едур отпусна глава върху глината и затвори очи.