— Странна теория, Призрачни ръце — провлече Фелисин. — Но тя нищо не казва за Седемте свещени града, за Седемте свещени книги, за пророчеството за Апокалипсиса Дрижна.
— Култовете се подхранват един от друг, момичето ми — изсумтя Хеборик. — Цели митове се съгласуват помежду си, за да подхранват вярата. Седемте града са се породили от номадски племена, ала предхождащото ги наследство е от древна цивилизация, която на свой ред се е облегнала непохватно на основите на още по-стара империя — Първата империя на Т’лан Имасс. Това, което оцелява в паметта или заглъхва и чезне, е само въпрос на случайности и обстоятелства.
— Поетите може и да познават глада — сухо отбеляза тя, — но историците поглъщат. А поглъщането убива езика, превръща го в нещо мъртво.
— Не е престъпление на историците, а на критиците, момиче.
— Защо е това шикалкавене? Скудоумци.
— Нима се оплакваш, че обяснението ми разваля загадките на пантеона? Фелисин, в този свят съществуват неща, много повече достойни за удивление. Остави ги боговете и богините на техните болезнени мании.
Смехът й го порази отново.
— О, колко забавна компания си, старче! Жрец, низвергнат от своя бог. Историк, пращан на каторга заради теориите му. Крадец, комуто не е останало нищо ценно за крадене. Поводи за удивление не ми липсват.
Чу я как се изправи.
— Все едно — продължи тя. — Пратиха ме да те намеря.
— О? Ша’ик търси отново съвет, който несъмнено ще пренебрегне?
— Този път не тя. Леоман.
Хеборик се намръщи. „А където е Леоман, там ще е и Тоблакай. Убиецът, чието единствено качество е да бъде верен на клетвата си никога да не заговаря с мен. Все пак ще усещам погледа му. Очите му на убиец. Ако изобщо в този стан има някой, който трябва да бъде изгонен…“ Бавно се надигна.
— Къде ще го намеря?
— В ямата-храм.
„Разбира се. А ти какво си търсила в компанията на Леоман, момиче?“
— Бих те хванала за ръката — добави Фелисин. — Но намирам допира до ръцете ти за твърде поетичен.
Закрачи до него по нанадолнището, между двете огромни кошари, празни в момента — козите и овцете бяха изкарани на паша, на изток от руините. Минаха през широк пролом в стената на мъртвия град и пресякоха една от главните улици, водеща към гъсто струпани, тромави масивни сгради, от които бяха останали само основите и тук-там по някоя полусрутена стена. Наричаха ги Храмовия кръг.
Паянтови колиби, юрти и кожени шатри оформяха нов град върху руините. Махленските пазарища гъмжаха под широките, изпънати по дължината на улицата чергила и изпълваха горещия въздух с безброй човешки гласове и с ароматните миризми на гозби. Местни племена, следващи своя боен главатар Маток — получил пост, сравним с генерал под командата на Ша’ик — смесени с воините на Убийците на кучета, с пъстри банди от ренегати от градовете, улични главорези и освободени престъпници от многобройните гарнизонни затвори на Малазан. Хората, съпътстващи войниците, бяха също толкова пъстри, чудато, отделено от останалото множество племе, живеещо своя номадски живот сред този импровизиран град, тласкано към движение по повелята на скрити приумици, с несъмнено политическо потекло. В момента някакво скрито пораженчество ги правеше по-отчуждени от обикновено — стари курви, повели със себе си тълпи мършави полуголи деца, ковачи на оръжия и сарачи, копачи на нужници, вдовици и жени, и няколко съпрузи, още по-малко бащи и майки… все нишки, свързващи повечето от тях с воините в армията на Ша’ик, но в най-добрия случай тези нишки бяха изтънели, лесно се късаха и често се заплитаха в мрежа от изневери и прелюбодеяния.
Според Хеборик градът представляваше един микрокосмос на Седемте града. Доказателство за злините, които малазанците се бяха захванали да изцерят като завоеватели, а сетне — и като окупатори. На това място ползите от свободите, които беше видял някога бившият жрец, като че ли бяха още по-малко. „Империята ме осъди като престъпник, но все пак си оставам малазанец. Дете на империята, пробудил се наново следовник на «мира под меча» на стария император. Тъй че, скъпа Тавори, доведи армията до това сърце на бунта и го пронижи до смърт. Няма да плача за загубата.“