Старият съсухрен мъж бавно се обърна.
— Ела при мен — изхриптя гласът му. — Искам да експериментирам с теб.
— Поканата ти не е особено окуражаваща, Бидитал. — При все това Хеборик се приближи.
Бидитал махна нетърпеливо с ръка.
— По-насам! Искам да видя дали призрачните ти ръце хвърлят сенки.
Хеборик спря, отстъпи крачка назад и поклати глава.
— Не се съмнявам, че го искаш. Но аз не искам.
— Ела!
— Не.
Тъмното сбръчкано лице се разкриви, черните очи лъснаха.
— Гориш от желание да скриеш тайните си.
— А ти не гориш ли?
— Аз служа на Вихъра. Нищо друго не е важно…
— Освен страстите ти.
Върховният маг килна глава, после махна небрежно с ръка — почти женствен жест.
— Плътските нужди. Дори докато бях Рашан’аис, не виждахме пречка да се отвръщаме от насладите на плътта. Да, в сплита на сенките има огромна власт.
— Затова си насилил Ша’ик, когато е била все още дете. И си опустошил всякаква възможност да изпита насладите, които прегръщаш сега. Не виждам много логика в това, Бидитал… освен болен разум.
— Целите, които преследвам, са недостижими за твоя ум, Призрачни ръце — отвърна с усмивка Върховният маг. — С такива тромави усилия не можеш да ме уязвиш.
— Дадоха ми да разбера, че си развълнуван, дори смутен.
— А, Л’орик. Поредният глупак. Сбъркал е възбудата с притеснението. Но няма да говоря за това. Не и с теб.
— Позволи ми и аз да бъда кратък и ясен, Бидитал. — Хеборик пристъпи напред. — Дори само да си позволиш да погледнеш към Фелисин, тези мои ръце ще ти откъснат главата.
— Фелисин ли? Най-скъпото чедо на Ша’ик? Наистина ли вярваш, че е девствена? Преди Ша’ик да се върне, детето беше безпризорно, сираче в лагера. Никой пет пари не даваше за нея…
— Все едно — изръмжа Хеборик.
Върховният маг му обърна гръб.
— Както кажеш, Призрачни ръце. Гуглата знае, други има колкото щеш…
— И вече са под закрилата на Ша’ик. Нима си мислиш, че ще позволи такова безчестие?
— Ще трябва да попиташ нея — отвърна Бидитал. — А сега ме остави. Не си ми повече гост.
Хеборик се поколеба: едва удържаше порива да го убие на място. „Дали ще е оправдано? Нима не призна току-що престъпленията си?“ Но малазанското правосъдие нямаше място тук, нали? Единственият съществуващ тук закон бе думата на Ша’ик. „А и няма да съм сам в това. Дори Тоблакай се е заклел да брани Фелисин. Но другите деца? Защо Ша’ик търпи това? Освен ако Леоман наистина не е прав. Тя се нуждае от Бидитал. Трябва й, за да осуети заговорите на Фебрил… и все пак какво ме интересува всичко това? Това… същество не заслужава да живее.“
— Мислим за убийство, нали? — Бидитал отново му беше обърнал гръб и сянката му танцуваше сама по зеблото на стената. — Едва ли ще си първият, нито последният, както подозирам. Трябва да те предупредя обаче. Този храм е новоосветен. Само една стъпка направи към мен, Призрачни ръце, и ще видиш силата, вложена в него.
— И ти вярваш, че Ша’ик ще ти позволи да коленичиш пред Сенкотрон?
Мъжът се обърна вихрено, с посиняло от гняв лице.
— Сенкотрон? Този… чуждоземец? Корените на Мийнас са вкопани в по-древен лабиринт! Над който някога властваше… — Затвори рязко уста, после се усмихна и оголи два реда почернели зъби. — Не е за теб. О, не е за теб, бивши жрецо. Висши цели се крият в лабиринта — съществуванието се търпи само заради това. Предизвикай ме, Призрачни ръце, и ще познаеш свещения ми гняв.
Хеборик се усмихна мрачно.
— Познавам те отдавна, Бидитал. И все пак съм тук. Висши цели? Моята може би е да преградя пътя ти. Бих те посъветвал да помислиш над това.
Излезе навън, спря за миг и примига на ослепителната слънчева светлина. Силгар не се виждаше никъде, ала беше оставил сложна рисунка: вериги, обкръжаващи човешка фигура с отрязани длани… но със стъпала. Бившият жрец се намръщи, изрита рисунката и тръгна.
Силгар не беше художник. Просто очите на Хеборик бяха зле. Сигурно бяха видели това, което диктуваха собствените му страхове. Първия път веригите бяха около самия Силгар, в края на краищата. Все едно, не беше чак толкова важно, че да се връща да огледа рисунката пак. А и стъпките му бездруго я бяха развалили.
Всичко това не обясняваше мраза, впил се в душата му, докато крачеше под жаркото слънце.
Усойниците се гърчеха в гнездото си и той бе попаднал сред тях.
От старите белези китките и глезените му приличаха на недоотсечени дънери. Белезите обкръжаваха крайниците му, за да му напомнят за онези времена, за прангите, които го бяха стягали, за всяка брънка на веригата, която го беше държала прикован. В сънищата му болката ревеше като нещо оживяло наново, точеше се хипнотизиращо сред гмежта объркани, безумни сцени.