Старият безрък малазанец с потръпващата и светеща, почти плътна татуировка на лицето въпреки слепотата си беше видял съвсем ясно. Беше съзрял тътрещите се призраци, стенещия керван от смърти, които вече го терзаеха ден и нощ, толкова силно, че удавяха гласа на Уругал, така близо, че затулваха лика на неговия каменен бог зад була и була от тленни лица — всички до едно изкривени от агонията и страха, очертали мига на издъхването. Ала старецът не беше разбрал. Не изцяло. Децата сред тези жертви — деца в смисъла на родени наскоро, както употребяваха думата чедата на равнината — не бяха паднали под кръвния меч на Карса Орлонг. Всички бяха потомци, които никога нямаше да се появят на този свят, кръвни линии, пресечени в пълната с трофеи утроба на историята на Теблор.
Тоблакай. Име на древна слава, раса на воини, стояли нявга редом до смъртните Имасс, редом до ледено надменните Джагът и демоничните Форкрул Ассаил. Име, с което знаеха сега Карса Орлонг, сякаш той единствен бе наследникът на древните господари в един нов и суров свят. Преди години тази мисъл щеше да изпълни гръдта му със свирепа, кръвожадна гордост. Ала сега го раздираше като пустинна кашлица, изтощаваше го до костите. Разбираше нещо, което никой друг не можеше да разбере — че новото му име е титла, че е лъскава, заслепяваща ирония.
Теблор отдавна бяха деградирали, отдавна вече не бяха Теломен Тоблакай, само техни жалки въплътени отражения. Коленичили като глупци пред седемте лика с непреклонни черти, всечени в една скала. Обитатели на долина, където всеки хоризонт бе почти на една ръка разстояние. Жертви на жестоко невежество — за което никой друг не можеше да бъде обвинен, — оплетени в заблуди, за които Карса Орлонг тепърва щеше да потърси сметка.
Той и народът му бяха сгрешили. И воинът, който крачеше сега сред прашните бели дънери на отдавна мъртвата градина, един ден щеше да даде отговор на това.
Но врагът имаше толкова много лица…
Дори сам, както беше сега, Тоблакай жадуваше за самота. Но му беше отречена. Дрънченето на веригите беше несекващо, отекващите викове на убитите — безкрайни. Дори загадъчната, осезаема сила на Рараку не предлагаше утеха — самата Рараку, не Вихърът, защото Тоблакай съзнаваше, че Вихърът е като дете спрямо древното присъствие на Святата пустиня. Рараку беше познала много такива бури, ала ги бе надживяла като всички други неща, с хлабавата си кожа от пясък и със солидната истина на камъка. Рараку беше тайна сама по себе си, скритата здрава основа, задържаща го тук. И Карса вярваше, че тъкмо в Рараку ще открие своята истина.
Преди месеци бе коленичил пред Ша’ик — младата жена с малазанския говор, която изникна пред очите му почти понесла татуирания си безрък любимец. Коленичил бе не от раболепие, нито от възродена вяра, а от облекчение. Облекчение от това, че чакането е приключило, че ще може най-сетне да извлече Леоман от това място на провал и на смърт. Старата Ша’ик бе мъртва, макар да се бе намирала под тяхна закрила. Поражение, което глождеше Карса. Ала не можеше да се самозаблуди и да повярва, че новата Избрана е нещо повече от една окаяна жертва, която Богинята на Вихъра просто бе изтръгнала от пустошта, смъртен инструмент, който щеше да се използва с безмилостна жестокост. Това, че се беше оказала драговолна участница в неизбежното си унищожение, изглеждаше също толкова жалко в очите на Карса. Жената с белезите от рани явно си беше имала свои причини и изглежда, жадуваше за властта.
Води ни, главатарю.
Тези думи се смееха горчиво из мислите му, докато крачеше през изсъхналата гора — градът бе почти на цяла левга на изток — към мястото, където бе открил останки на друго поселение. Бойните главатари се нуждаеха от сили, сбрани около тях, сбрани за бой в отчаяна защита на самозаблудата, в главоломна решимост. Избраната приличаше повече на Тоблакай, отколкото можеше да си представи. Или по-скоро на онзи по-млад Тоблакай, на теблора, командвал убийци, армия от двама, с която да сее гибел.
Старата Ша’ик бе нещо съвсем друго. Дълго беше живяла с терзанията си, виденията на Апокалипсиса бяха дърпали и изпъвали костите й като струни. И беше съзряла истини в душата на Карса, предупредила го беше за предстоящите ужаси — не с точни думи, защото всички пророци като че ли бяха прокълнати да говорят двусмислено — но достатъчно, за да пробуди у него известна… бдителност.
И напоследък той като че ли не правеше нищо друго, освен да бди, да — наблюдава. Да гледа как безумието, което бе душата на Богинята на Вихъра, се просмуква като отрова в кръвта, за да порази всички водачи на въстанието. Въстание… о, в това название се съдържаше достатъчно голяма истина. Ала врагът не беше Малазанската империя. „Срещу самия разум въстават те. Срещу реда. Срещу почтеното поведение. Срещу правилата на общността, както ги нарича Леоман, докато съзнанието му тъне в мътния дим на дъранга. Да, щях да разбера добре бягството му, стига да можех да повярвам в онова, с което иска да дари всички ни — пластовете дим в ямата му, сънеността в очите му, размазаните думи… ах, Леоман, но аз така и не съм те виждал наистина да се отдадеш на опиянението. Виждам само последствията му. Разпилените доказателства и потъването в съня, който сякаш иде точно навреме, когато решиш да сложиш край на някой разговор, да приключиш с някой спор…“