Карса подозираше, че също като него Леоман просто печели време.
Рараку изчакваше с тях. Може би заради тях. Святата пустиня притежаваше дар, ала малцина го осъзнаваха и още по-малко — приемаха. Дар, който щеше да се появи незрим, незабелязан в началото, дар твърде стар, за да се изрази с думи, твърде безформен, за да го стисне човек в ръцете си, както би стиснал меч.
Тоблакай, нявгашният воин от загърнатите с лесове планини, бе започнал да обича тази пустиня. Безкрайните тонове зной, изваяни върху камък и пясък, трънливите растения и безбройните твари, които пълзяха, влачеха се или летяха из нощния въздух на безмълвни криле. Обичаше жадната жестокост на тези същества, безкрайния им танц като жертва или хищник във вечен цикъл, изрисуван по пясъка и под камъните. И пустинята на свой ред беше преобразила Карса, тъмна беше станала кожата му, изопнати и стегнати бяха станали мускулите му, изтънели на цепки бяха станали очите му.
Леоман му беше разказал много за това място. Казал му беше тайни, каквито само истински тукашен обитател можеше да знае. За кръга рухнали градове, някогашни пристанища до един, за бреговете на нявгашните заливи с естествени вълноломи, точещи се левги и левги напред. За раковините, станали твърди като камък, които пееха тихо и скръбно на вятъра — Леоман му беше подарил кожен елек, на който бяха прикрепени такива раковини, броня, която стенеше в неспирните вечно сухи ветрове. В пустинята имаше скрити извори, каменни грамади и пещери, в които бил почитан древен морски бог. Далечни падини, които веднъж на няколко години вятърът оголваше от пясъка, за да се покажат дълги кораби от вкаменено дърво, богато резбовано — отдавна мъртва флота, разкрила се под звездната светлина само за да бъде наново заровена на другия ден. По други места, често пъти зад крайбрежните скали, забравените от времето мореплаватели бяха оставили гробищата си, бяха погребали ближните си в коруби от кедър — всичко станало на камък, присвоено от неумолимата власт на Рараку.
Пластове след безкрайни пластове, ветровете разбулваха тайните й. Стръмни скали, издигащи се като рампи, по които можеха да се видят вкаменените скелети на огромни същества. Пъновете на изсечени гори, намекващи за дървета по-големи от всичко, което Карса бе виждал в отечеството си. Каменните стълбове на някогашни кейове и пристани, каменни котви и разтворените кухини на мини, кремъчни кариери и изпънати като стрела широки пътища, дървета, растящи напълно под земята, маса от коренища, изпънала се левги наред, от чието твърдо като желязо дърво беше направен и новият меч на Карса — кръвният му меч отдавна се беше разцепил.
Рараку бе познала Апокалипсиса от първа ръка, преди хилядолетия, и Тоблакай се чудеше дали пустинята наистина очаква с радост завръщането му. Богинята на Ша’ик дебнеше в пустинята, безумната й ярост бе в писъка на несекващия вятър из пределите й, ала Карса се чудеше за изявата на Вихъра — чия всъщност беше тя? Какво беше? Хладна, несвързана ярост или жесток, необуздан аргумент?
Война ли бе обявила богинята на тази пясъчна пустош?
Докато далече на юг, в тази измамна земя, малазанската армия се стягаше за поход.
Щом доближи до средата на древната гора — където сред малкото сечище бе издигнат олтар от плоски камъни, — видя тънка дългокоса фигура, приседнала на олтара като на най-обикновена скамейка в запустяла градина. В скута й лежеше книга. Тоблакай добре познаваше напуканите й кожени корици.
Заговори му, без да се обръща.
— Видях стъпките ти тук, Тоблакай.
— И аз твоите, Избрана.
— Дойдох тук, за да помисля — рече тя, щом Карса заобиколи олтара и застана пред нея.
„Аз също.“
— Можеш ли да се досетиш за какво се чудя? — попита тя.
— Не.