Почти заличените белези от мухи-кръвничета леко изпъкнаха, щом тя се усмихна.
— Дарът на богинята… — Усмивката й се изопна. — Предлага само разруха.
Той извърна очи и се загледа в близките дървета.
— Тази гора ще устои като Рараку. От камък е. А камъкът държи.
— До време — промълви тя, усмивката й се стопи. — Но си остава онова у мен, което ме тласка към… създаване.
— Роди си бебе.
Тя се изсмя рязко, като лай на псе.
— Ех ти, тромав глупако! Би трябвало по-често да приемам компанията ти.
„Защо я отбягваш тогава?“
Тя махна с ръка към книгата в скута си.
— Дрижна е бил автор, който, за да бъда благосклонна, е живял със зле подхранван талант. Боя се, че в този том няма нищо освен кости. Обсебен е бил от отнемането на живот, от унищожаването на порядъка. Ала вместо тях не предлага нищо. Никакво прераждане няма сред пепелищата на визията му и това ме натъжава. Тебе натъжава ли те, Тоблакай?
Той я изгледа продължително, после каза:
— Ела.
Тя сви рамене, остави книгата на олтара, стана и оправи грубата си протъркана телаба.
Карса тръгна през редиците бели като кости дървета. Тя го последва мълчаливо.
Трийсет крачки, след това — друга полянка, обкръжена този път от плътен кръг дебели вкаменени стволове. В средата се виждаше нисък скрин с каменоделски сечива, полузатулен в рехавите сенки на клоните, останали непокътнати до най-тънкото клонче. Тоблакай отстъпи встрани и се вгледа в лицето й, щом зяпна работата му.
Дънерите на две от дърветата, обкръжаващи поляната, бяха преобразени от длетото и чука. Два воина ги гледаха с незрящите си очи, единият малко по-нисък от Тоблакай, но много по-набит, другият — по-висок и по-тънък.
Видя как дъхът й се учести и на бузите й изби лека руменина.
— Талант имаш… груб, но изразен — промълви тя, без да откъсва очи от статуите. — Да не би да се каниш да обкръжиш цялата поляна с такива могъщи воини?
— Не. Другите ще са… различни.
Нещо изшумоля и тя извърна глава и пристъпи по-близо до Карса.
— Змия.
Той кимна.
— Ще дойдат още. Отвсякъде. Поляната ще се напълни със змии, ако решим да се задържим тук.
— Кобри.
— И други. Но няма да хапят, нито да храчат отрова. Изобщо не го правят. Само идват и… гледат.
Тя го стрелна с питащ поглед, после потръпна.
— Що за сила се изявява тук? Дали е на Вихъра…
— Не. Нямам и име за нея. Навярно е самата Свята пустиня.
Ша’ик бавно поклати глава.
— Мисля, че грешиш. Убедена съм, че силата е твоя.
Той сви рамене.
— Ще видим. Когато довърша всичките.
— Колко са?
— Освен Байрот и Делъм Торд? Седем.
Тя се намръщи.
— По един за всеки Свят закрилник ли?
„Не.“
— Може би. Не съм решил. Двамата, които виждаш, бяха мои приятели. Мъртви са. — Замълча, после добави: — Имах само двама приятели.
Лицето й леко потръпна.
— А Леоман? А Маток? А… аз?
— Не се каня да извайвам образа ти тук.
— Нямах предвид това.
„Знам.“ Той посочи двамата воини.
— Създаване, Избрана.
— Когато бях млада, пишех поезия, по пътя, който майка ми вече бе извървяла. Знаеше ли това?
Той се усмихна на думата „млада“, но отвърна много сериозно:
— Не знаех.
— Този мой… навик възкръсна.
— Дано да ти служи добре.
Тя, изглежда, долови хлъзгавата като прясна кръв острота под думите му, защото лицето й се изопна.
— Но това никога не е целта му, нали? Да служи. Или да донесе удовлетворение… самоудовлетворение искам да кажа, защото другото идва само като ответна вълна в кладенец…
— И обърква шаблона.
— Щом казваш. Твърде лесно е човек да вижда в тебе смръщения варварин, Тоблакай. Не, подтикът да се твори е нещо друго, нали? Имаш ли отговор?
Той сви рамене.
— Ако такъв подтик съществува, ще се намери само в търсенето… а търсенето е сърцевината на съзиданието, Избрана.
Тя отново се взря в статуите.
— А ти какво търсиш? С тези… стари приятели?
— Не зная. Засега.
— Навярно те ще ти го кажат някой ден.
Змиите вече ги обкръжаваха със стотици, хлъзгаха се незабележимо над стъпалата и около глезените им, вдигаха глави и плющяха с езици към изваяните дънери.
— Благодаря ти, Тоблакай — промълви тя. — Смирена съм… и съживена.
— В твоя град има вълнение, Избрана.
Тя кимна.
— Знам.
— Ти ли си спокойствието в лоното му?
Горчива усмивка изкриви устните й и тя извърна глава.
— Тези влечуги ще ни позволят ли да си идем?
— Разбира се. Но не вдигай крака. Влачи ги. Бавно. Ще ти отворят път.
— Всичко това би трябвало да ме притесни — промълви тя и бавно се плъзна по пътеката.
„Но това е най-малката ти грижа, Избрана.“