В небето грееха странни звезди, светлината им потръпваше, сякаш преливаща от сълзи. Просналият се пред тях пейзаж бе сякаш безжизнена пустош от голи скали и пясък.
Огънят, който бяха запалили в края на изгърбеното плато, беше привлякъл странни нощни пеперуди с големината на малки птици, както и рояци други летящи същества, сред които и крилати гущери. Преди това ги беше връхлетял рояк мухи — хапеха жестоко, преди да изчезнат също тъй бързо, както се бяха появили. А сега ухапванията сякаш пълзяха, сякаш насекомите бяха оставили нещо след себе си.
Според Малачар в този свят витаеше някаква… негостоприемност. Той почеса една от бучките, изникнали на ръката му, и изсъска, щом усети как нещо се загърчи под сгорещената му кожа. Обърна се отново към огъня и се вторачи в своя сенешал.
Джоруд бе коленичил до огнището, свел глава — поза, която не беше се променила от доста време — и тревогата на Малачар се усили. Иниас бе коленичил до сенешала, готов да помогне в случай, че водачът им бъде обсебен от нов пристъп на болката, но тези тревожни пристъпи ставаха все по-редки. Оренас беше останал да пази конете и Малачар знаеше, че сега стои там в тъмното, извън светлината на пламъците, с изваден меч.
Знаеше, че един ден щеше да дойде равносметката с Т’лан Имасс. Тайст Лиосан бяха продължили с ритуала, без да му изневерят. Твърде открити бяха. „Никога не вярвай на труп.“ Малачар не знаеше дали има такова предупреждение в светите текстове на Виденията на Озрик. Ако нямаше, щеше да се погрижи да бъде добавено към събраната мъдрост на Тайст Лиосан. „Когато се върнем. Ако се върнем.“
Джоруд бавно се изправи. Лицето му бе изтерзано от скръб.
— Пазачът е мъртъв — каза той. — Нашият свят е нападнат. Но братята и сестрите ни са предупредени и сега препускат към портите. Тайст Лиосан ще удържат. Докато Озрик се върне, ще удържим. — Бавно извърна лицето си към всеки от тях, дори към Оренас, който бавно изникна от тъмното. — За нас има друга задача. Повелено ни е да я изпълним. На този свят, все някъде, ще намерим нарушителите. Крадците на Огъня. Потърсих ги и никога не са били по-близо до сетивата ми. Те са в този свят и ние ще ги намерим.
Малачар изчака — знаеше, че ще има още.
Джоруд се усмихна.
— Братя мои. Нищо не знаем за този свят. Но този недостатък е временен, защото също така долових присъствието на един стар приятел на Тайст Лиосан. Недалече. Ще го открием — това е първата ни задача — и ще го помолим да ни запознае с трудностите по тази земя.
— Кой е този стар приятел, сенешале? — попита Иниас.
— Създателят на Времето, братко Иниас.
Малачар кимна замислено. „Приятел на Тайст Лиосан. Как не. Убиецът на Десетте хиляди. Икариум.“
— Приготви конете, Оренас — нареди Джоруд.
17.
Карса Орлонг не беше чужд за камъка. Суровата мед, изтръгната от рудата, калаят и тяхното съчетание, бронзът, си имаха място. Но дървото и камъкът бяха речта на ръцете, святото извайване на волята.
Успоредни люспи, дълги и тънки, прозрачни тресчици, отчупени от острието на кръстосващи се вълни от ръба до извития гръб. Още по-малки люспи, избити от двата ръба, най-напред от едната страна, сетне със завъртане на меча между ударите, напред и назад по цялата дължина.
Боят с такова оръжие изискваше промени в стила, който Карса владееше най-добре. Дървото се огъваше, хлъзгаше се с лекота над ръбовете на щита, без усилие се шмугваше покрай замахващите железни остриета. Назъбените ръбове на този меч щяха да се държат другояче и той трябваше да се приспособи, най-вече заради внушителната му тежина и дължина.
Дръжката се оказа най-голямото предизвикателство. Кремъкът не търпеше закръглеността и колкото по-гладка станеше дръжката, толкова по-нестабилни щяха да са удрящите плоскости. За ефеса той придаде на камъка форма на голям диамант със стъпчата повърхност — застъпващите се почти под прав ъгъл фасети можеха да се възприемат като опасен недостатък, който ще привлича съсредоточена за разбиването му сила, но боговете бяха обещали да направят оръжието несъкрушимо, тъй че Карса потисна инстинктивното си безпокойство. Трябваше да изчака, докато намери подходящ материал и за напречника.
Представа нямаше колко време бе изтекло в правенето на меча. Всякакви други потребности и съображения бяха изчезнали от ума му — нито глад изпитваше, нито жажда, докато температурата се покачваше все повече и най-сетне и той, и камъкът бяха плувнали в пот. Не забелязваше и огъня в ограденото с валчести камъни огнище, огън, който гореше непрестанно, неподхранван, и пламъците му танцуваха със странни цветове.