Останалите шестима бяха вдигнали оръжията си, но никой не пристъпи напред за атака.
Карса изръмжа.
— Хайде да ви видя!
— Всички ни ли ще унищожиш сега? — попита Уругал.
— Армията й от намереничета ще тръгне след мен — изръмжа теблорът към ’Сибалле. — Ще оставите народа ми — ще напуснете онази поляна. Свършихте с нас, Т’лан Имасс. Доведох ви тук. Освободих ви. Ако отново се появите пред очите ми, ще ви унищожа. Влезете ли отново в сънищата на племенните старейшини, ще ви подгоня. Милост няма да имам. Аз, Карса Орлонг, от Урид на Теблор Теломен Тоблакай, така се заклевам. — Пристъпи крачка напред и шестимата Т’лан Имасс потръпнаха. — Вие ни използвахте. Използвахте мен. И за награда какво ми предложихте току-що?
— Искахме да…
— Предложихте ми нови вериги. Сега напуснете. Имате всичко, което искахте. Вън!
Шестимата Т’лан Имасс закрачиха към изхода на пещерата. Слънчевата светлина за миг се затули — и вече ги нямаше.
Карса свали меча. Погледна ’Сибалле.
— Неочаквано — рече тя.
Воинът изсумтя.
— Чувал съм, че сте трудни за убиване.
— Невъзможно е, Карса Орлонг. Ние… устояваме. Тук ли ще ме оставиш?
— Няма ли забрава за вас?
— Някога, преди много време, тези хълмове бяха обкръжени от море. Едно такова море би ме освободило за забравата, за която спомена. Връщаш ме към съдба — и наказание, — от която съм се стремяла да избягам хилядолетия наред. Съвсем уместно, предполагам.
— А новият ти господар, този Сакат бог?
— Той ме изостави. Изглежда, има приемливи нива на несъвършенство — и неприемливи нива на несъвършенство. Изгубила съм своята пригодност.
— Поредният бог, който изобщо не разбира какво значи да си бог — изръмжа Карса и отиде до торбата си.
— Какво ще направиш сега, Карса Орлонг?
— Отивам да си търся кон.
— А, джагски кон. Да, могат да се намерят такива на югозапад оттук, в одана. Рядкост са. Може да ги търсиш дълго.
Теблорът сви рамене. Разхлаби връзките на торбата и се върна при купчината кокали и плът, останала от ’Сибалле. Вдигна един къс от нея, с главата, дясното рамо и ръката.
— Какво правиш?
— Другото трябва ли ти?
— Не. Какво…
Карса натика главата, рамото и ръката й в торбата си и отново стегна връзките. Трябваше му колан и ножница за меча, но това — по-късно. Пъхна ръцете си в ремъците на торбата, изправи се и вдигна кремъчния меч на дясното си рамо.
Последен оглед.
Магическите пламъци в огнището продължаваха да беснеят, макар че вече примигваха начесто, сякаш поглъщаха последните останки от невидимото гориво. Помисли си дали да не разрита камъните, за да загаси огъня, но само сви рамене и тръгна към изхода.
Пред него изведнъж изникнаха две фигури и му затулиха светлината.
Мечът на Карса изсвистя, плоския му ръб изтътна към двамата и те изхвърчаха от издатината.
— Да ми се махате от пътя — изръмжа воинът и пристъпи на слънчевата светлина.
Не погледна повече двамата натрапници, а пое по пътеката на югозапад.
Трул Сенгар изпъшка и отвори очи. Надигна глава и примижа от безбройните болежки в тила. Кремъчният меч го беше хвърлил надолу по стръмния каменен сипей… макар че тежестта на удара бе поел окаяният Онрак. Все пак гърдите го боляха и се боеше, че ребрата му са натъртени, ако не и пукнати.
Т’лан Имасс тромаво се изправяше, на десетина крачки от него. Трул се изплю.
— Ако знаех, че вратата е залостена, щях първо да почукам. Това беше проклет Теломен Тоблакай.
Тайст Едур видя как Онрак завъртя глава и се загледа към входа на пещерата.
— Какво има? Да не би да идва да ни довърши?
— Не — отвърна Т’лан Имасс. — В пещерата… задържала се е енергия от лабиринта Телланн.
— Какво от това?
Онрак се закатери по свлачището към входа на пещерата.
Трул изсъска от безсилие, изправи се и той и тръгна подир него — бавно, спираше на всеки няколко крачки, за да си поеме дъх.
Щом влезе в пещерата, извика уплашено. Онрак стоеше в огъня и многоцветните пламъци го поглъщаха. И държеше в дясната си ръка останки на друг от расата му.
Трул пристъпи навътре, подхлъзна се и падна върху килима от остри кремъчни люспи. От ребрата му изригна болка. Изруга и бавно се изправи. Въздухът бе нажежен като в ковачница.
После залата изведнъж притъмня — странният огън беше угаснал.
Две ръце го стиснаха за раменете.
— Ренегатите са избягали — каза Онрак. — Но са близо. Хайде.
— Добре. Води, приятелю.
Миг преди да излязат отново на слънчевата светлина, Трул Сенгар изведнъж се стъписа.
„Две ръце.“
Карса заобиколи брега на долината и продължи по нещо, което трябваше да мине за пътека. Безброй свлачища я бяха покрили на всеки десетина крачки, принуждаваха го да стъпва предпазливо по несигурния свличащ се чакъл. Вдигаше след себе си облаци прах.