Помисли отново и чак сега съобрази, че единият от двамата непознати, изпречили му се на изхода, беше Т’лан Имасс. Нищо чудно, след като цялата долина, с всичките й кариери, мини и гробници беше свято място за Имасс… стига да можеше да има нещо свято за безсмъртни същества като тях. А другият… „Изобщо не беше човешко същество. Но въпреки това — познато. А, като онези на кораба. Сивокожите, дето ги убих.“
Може би трябваше да се върне. Мечът му все още не беше пил истинска кръв, в края на краищата. Освен собствената му, разбира се.
Пътеката цепеше право нагоре. При мисълта, че трябва да повтори този прашлив и измамен път назад, се намръщи. Щеше да спести окървавяването на меча си за по-достойни противници. Тръгна нагоре.
Беше ясно, че шестимата Т’лан Имасс не бяха поели по същия път. За тяхно щастие. Изгубил беше търпение към безкрайните им думи, особено след като делата им крещяха по-силно, достатъчно силно, за да надмогнат жалките им оправдания. Стигна до ръба и се покатери на равния терен. Гледката, проснала се на югозапад, беше по-дива от всичко, което бе видял в Седемте града. Никакви признаци на цивилизация — никакви знаци, че някой е стъпвал по тази земя. Високата степна трева се люлееше под горещия вятър, загърнала ниските обли хълмове, нижещи се до хоризонта. Ниски трънливи храсти и дървета изпълваха падините и проблясваха в зелено и сиво, щом вятърът разлюлееше листата им.
„Джаг Одан.“ Изведнъж разбра, че тази земя ще плени сърцето му с първичния си зов. Мащабите й… бяха като неговите по начин, който не можеше да се определи. „Теломен Тоблакай са познавали това място, вървели са тук преди мене.“ Истина беше, макар да не можеше да обясни откъде го знае.
Той вдигна меча си.
— Байрот Делъм — така те назовавам. Гледай. Джаг Одан. Така различен от нашите планински твърдини. Пред този вятър ти давам името ти — виж как тича да погали тревите, да се отърка в хълмове и дървета. Давам на тази земя твоето име, Байрот Делъм.
Топлият вятър запя със стон в назъбеното острие на меча.
Очите му зърнаха бързо движение сред тревите, на около хиляда крачки напред. Вълци, с козина с цвета на мед, дългокраки и по-високи от всеки вълк, който бе виждал. Карса се усмихна.
И тръгна през степта.
Тревите стигаха малко под гърдите му, теренът беше твърд. Дребни твари непрестанно шумоляха на пътя му и веднъж стресна случайно озовала се пред него сърна — дребна порода, не по-висока от коленете му: изсъска като стрела в бяга си през зелените стръкове.
Друга се оказа не толкова бърза, за да избегне покосяващия меч, и вечерта Карса щеше да се нахрани добре. Ударът на меча му се оказа породен от нуждата, а не от гнева на битка. Зачуди се дали духовете са изпитали недоволство от такова позорно начало. С проникването си в камъка се бяха лишили от способността да общуват с него, макар че въображението му без усилие можеше да намери саркастичния коментар на Байрот, стига да го потърсеше. Сдържаната мъдрост на Делъм беше по-трудна, но не по-малко ценна.
Слънцето пълзеше по безоблачното небе. Той продължаваше напред. Някъде по здрач видя стада бедерини на запад, а на две хиляди крачки пред него, на билото на хълма, беше застанало стадо пъстри антилопи; погледаха го, след което побягнаха и се скриха от поглед.
Когато се изкачи на мястото, където бяха стояли, хоризонтът на запад се бе превърнал в огнен пожар.
А там го чакаха.
Тревата беше отъпкана в малък кръг. В центъра му клечеше триног мангал, пълен с нажежени до оранжево парчета тор от бедерини, които не излъчваха дим. Зад него беше седнал Джагът. Изгърбен и слаб, та чак мършав, облечен в дрипави парчета кожа, с дълга, провиснала на кичури сива коса над широкото сбръчкано чело и с очи с цвета на околната трева.
Джагътът вдигна глава, щом Карса се приближи: посрещна го с нещо между гримаса и усмивка и жълтите му бивни лъснаха.
— Лошо си я накълцал тази сърнешка кожа, Тоблакай. Но ще я приема в замяна на този огън.
— Съгласен — отвърна Карса и пусна трупа до мангала.
— Арамала се свърза с мен и затова дойдох да те срещна. Направил си й благородна услуга, Тоблакай.
Карса остави торбата си и приклекна до мангала.
— Не съм се заклел във вярност на Т’лан Имасс.
Джагътът се пресегна и взе сърната. Малък нож блесна в ръката му и той започна да реже точно над копитата на животното.
— Израз на благодарност, след като воюва редом с тях срещу тираните. Както и аз, макар да извадих късмет, че се отървах с нещо повече от счупен гръбнак. Утре ще те заведа при една не толкова щастлива като Арамала или мен.