— Търся джагски кон, а не запознанство с приятелите ти — изсумтя Карса.
Старият Джагът се изкиска.
— Глупави думи, Теломен Тоблакай, наистина. Бях забравил. Онази, при която ще те отведа, ще повика дивите коне — и те ще дойдат.
— Рядко умение.
— Да. И само тя го притежава, защото общо взето тези коне се появиха тъкмо от нейната ръка.
— Отглежда ги значи.
— Може да се каже — кимна дружески Джагът и започна да дере сърната. — Малцината останали живи от моята раса с огромна охота биха приели тази кожа, въпреки щетите, които й е нанесъл ужасният ти каменен меч. Сърните ейрас са бързи и умни. Никога не използват една и съща пътека — ха, та те дори не оставят пътеки! Тъй че не можеш да ги издебнеш. А и клопките не помагат. А щом ги подгониш, къде отиват? Ами, в стадата на бедерините, под самите зверове. Умни са, както казах. Много умни.
— Аз съм Карса Орлонг, от Урид на…
— Да, да, знам. От далечния Дженабакъз. Не по-различен от пропадналия ми род, Джагите. Забравил своята велика и знатна история…
— Не съм толкова невежа като преди.
— Добре. А аз съм Киниджиг, и вече си още по-малко невежа.
Карса сви рамене.
— Името ти нищо не значи за мен.
— Разбира се, че не значи, то си е мое. Дали съм без слава? Не, макар че съм жадувал за това. Е, веднъж-дваж. Но премислих. Ти, Карса Орлонг, си обречен на безславие. Може наистина да си го постигнал. В отечеството си.
— Не мисля. Не се съмнявам, че ме смятат за мъртъв, и нищо от това, което сторих, не се знае от семейството ми или от племето.
Киниджиг отряза парче от бута и го хвърли в пламъците. От съскащия искрящ огън се издигна облак дим.
— Така си мислиш сигурно, но аз бих заложил на обратното. Вестта пътува, каквито и прегради да среща. В деня, в който се върнеш, ще видиш.
— Не ме интересува славата — каза Карса. — Някога ме интересуваше…
— И после?
— После премислих.
Киниджиг отново се изсмя, този път — по-силно.
— Донесъл съм вино, млади ми приятелю. В онзи сандък ей там.
Карса се изправи и отиде където му посочиха. Сандъкът се оказа огромен, с железен обков и дебели дъски, толкова тежък, че можеше да затрудни дори Карса, ако решеше да го повдигне.
— Това е трябвало да има колела и впряг волове — измърмори той и се наведе. — Как си го донесъл тука?
— Не съм го донесъл. То ме донесе.
„Игра на думи.“ Намръщен, Карса вдигна капака.
В средата имаше кристална гарафа и две глинени чаши от двете й страни. Тъмночервеното вино искреше зад прозрачния кристал, къпеше иначе празната вътрешност на сандъка с топлия си слънчев цвят.
— Да, виждам, че може да те събере, ако се сгънеш. Теб, виното и мангала…
— Мангалът! Е, такова пътуване щеше да е доста жежко!
Теблорът се намръщи още повече.
— Незапален, разбира се.
— А, да. Разбира се. Хайде, стига си се правил на глупак, налей вино. Аз ще обърна месото.
Карса бръкна и бързо дръпна ръката си.
— Вътре е студено!
— Предпочитам виното си изстудено, дори когато е червено. Всъщност всичко предпочитам изстудено.
Теблорът изкриви лице и вдигна гарафата и двете чаши.
— Значи нещо трябва да те е донесло тук.
— Стига да повярваш на това, което ще ти разкажа. И на всичко, което виждаш, Карса Орлонг. Неотдавна оттук мина цяла войска Т’лан Имасс. Дали ме откриха? Не. Защо? Скрил се бях в сандъка си, разбира се. Дали намериха сандъка? Не, защото той беше скала. Дали намериха скалата? Може би. Но пък тя си беше просто една скала. Е, знам какво си мислиш и си съвсем точен. Магията, за която говоря, не е Омтоуз Феллак. Но пък защо ли ще се стремя да използвам Омтоуз Феллак, щом това е същата миризма, която душат Т’лан Имасс. О, не. Съществува ли някакъв вселенски закон, според който Джагът са длъжни да използват само Омтоуз Феллак? Разгадал съм сто хиляди нощни небеса и все още не съм видял нещо такова написано там — о, да, много други закони, но нищо, което да е близко до това, нито в подробности, нито в намерение. Което ни спестява проклетото усилие да търсим за съдник Форкрул Ассаил, а повярвай ми, такава присъда неизбежно се оказва проклета. Рядко някой остава доволен. Още по-рядко някой остава жив. Има ли справедливост в това, питам те аз? О, да, може би най-чистото правосъдие от всички. Един ден оскърбеният и оскърбителят може да си разменят дрехите. Всъщност изобщо не става въпрос за правилно и грешно, просто трябва да се реши кой е по-малко грешен. Долавяш ли…
— Долавям само миризмата на изгоряло месо — прекъсна го Карса.
— Ах, да. Толкова рядко си беседвам…