— Не знаех.
— … което не може да се каже за това месо. Разбира се, че няма как да знаеш, след като току-що се запознахме. Но те уверявам, нямам много възможности да си говоря…
— Там, в гръдта ти.
Киниджиг се ухили.
— Точно така. Схвана същината. Точно, Теломен Тоблакай, наистина.
Карса му подаде пълната с вино чаша.
— Уви, ръката ми малко го затопли.
— Ще понеса това падение, благодаря. Хайде, хапни си от сърнешкото. Въгленът е полезен за тебе, знаеш ли? Прочиства храносмилателния тракт, убива тениите, прави изпражненията ти черни. Черни като на горска мечка. Препоръчително е, когато те преследват, защото ще излъже повечето, освен онези, които проучват изпражненията, разбира се.
— Има ли такива?
— Представа нямам. Рядко излизам навън. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в собствената си прах. Тези цикли са безкрайни сред кратковечните същества. Не ми е тъжно затова, че не знам. А и защо? Това, че не знам какво съм пропуснал, означава, че съм пропуснал това, което не знам. Как бих могъл? Разбираш ли? Арамала все търсеше това безсмислено познание и виж докъде я доведе. Същото е и с Фирлис, с която ще се срещнеш утре. Нищо не може да види отвъд листата пред лицето й, но все се напряга да го стори, сякаш просторната гледка предлага нещо друго освен бавното пълзене на времето. Империи, тронове, тирани и освободители, сто хиляди тома, пълни с варианти на едни и същи въпроси, задавани отново и отново. Ще донесат ли отговорите им обещаната утеха? Не мисля. Хайде да си опечем още, Карса Орлонг, и да пийнем още вино — виждаш, че гарафата никога не се изпразва. Умно, нали? Та за какво говорех?
— Че рядко излизаш.
— Вярно. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в…
Карса присви очи към Джаг Одан и надигна чашата.
Самотното дърво се издигаше на билото на хълм в съседство с още по-голям хълм. Заслонено от ветровете, дървото беше израсло огромно, с тънка белеща се кора, като кожа, не можеща да удържи напиращите отдолу мускули. От грамадния чворест дънер се протягаха клонаци, дебели колкото бедрото на Карса. Най-горната му третина беше гъсто обрасла с листа, образуващи широки заслони от тъмнозелено.
— Старо изглежда, нали? — каза Киниджиг, щом се изкачиха до него. Куцукаше изгърбен. — Представа нямаш колко е старо, приятелю. Представа си нямаш. Не смея и да ти разкрия даже истината за неговата древност. Виждал ли си такова като него досега? Едва ли. Навярно ти прилича на гулдинда, каквито може да се намерят тук-там из одана. Само прилича, както ранагът прилича на коза. Въпросът не е само в големината. Не, всъщност е въпрос на древност. Древен вид е това дърво. Фиданка е било, когато едно вътрешно море облъхваше със солените си въздишки тази земя. Десетки хиляди години ли, мислиш? Не. Стотици хиляди. Някога тези дървета господстваха над целия свят, Карса Орлонг. Целият свят знае времето им, а щом то отмине, те изчезват…
— Но това е останало.
— По-точно наблюдение не може и да се направи. А защо ли, питаш ти?
— Не питам. Знам, че все едно ще ми кажеш.
— Разбира се, че ще ти кажа, нали съм си услужлив аз, вродена черта. Причината за това, млади мой приятелю, скоро ще стане явна.
Изкачиха последното възвишение и стъпиха на равното било, засенчено под гъстия зелен балдахин и необрасло с трева. Дървото и всичките му клони, чак сега видя Карса, бяха обгърнати от паяжини, които по някакъв начин оставаха прозрачни, колкото и нагъсто да бяха изтъкани; очертаваха ги само трепкащите отражения на светлината. А иззад това проблясващо було в него се взираше лице на Джагът.
— Фирлис, ето го онзи, за когото ни разправя Арамала. Онзи, дето си търси добър кон.
Тялото на жената Джагът се виждаше тук-там и личеше, че дървото всъщност е израсло около нея. Малко зад дясната й ключица се показваше дебел дървен клон и се свързваше с дънера покрай главата й.
— Дали да му разкажа историята ти, Фирлис? Разбира се, трябва, ако не за друго, то поне заради нейната забележителност.
Гласът й не излезе от устата, а прозвуча, благозвучен и тих, в главата на Карса. „Разбира се, че трябва, Киниджиг. В нрава ти е да не оставяш нищо неказано.“
Карса се усмихна — обичта, вложена в тона, притъпяваше иронията в думите.
— Изключително необикновена история, мой приятелю Теломен Тоблакай, верните обяснения си остават непостижими за всички нас — подхвана Киниджиг, след като седна на каменистата земя. — Скъпата Фирлис беше дете — не, бебенце, още сучеше от майчината гръд — когато ги нападна банда Т’лан Имасс. Споходи ги обичайната съдба. Майката беше убита, а Фирлис набучиха на копие и забиха копието в земята. Никой не можеше да предскаже какво ще последва, нито Т’лан Имасс, нито Джагът, защото беше безпрецедентно. Това копие, издялано от местно дърво, пое в себе си всичко, което можа, от жизнения дух на Фирлис, и така тя се прероди. Корените стигнаха до скалната основа, израснаха клони и листа, а в замяна жизненият дух на самото дърво възнагради детето. Израснаха заедно, спасили се от своята орис. Фирлис обновява дървото, дървото обновява Фирлис.