— Вярно. И подозирам, че няма да сме последните, преживели такъв шок.
„Усети ли духовете на шестимата Т’лан Имасс, Киниджиг? Как надничаха ей оттам, зад скритите стени на двора?“
— О, да. Вече са слуги на Сакатия бог, горките. Искат нещо да му кажат май…
„На кого? На Сакатия бог?“
— Не. На Карса Орлонг. Знаят нещо те, и искат с него да насочват Теломен Тоблакай — но не се осмелиха да приближат. Подозирам, че присъствието на Дома ги уплаши.
„Не. Той е мъртъв. Останал е само жизненият дух, влял се в дървото. Не е Домът, братко, а е самият Карса Орлонг — от него се бояха те.“
— Ааа. — Киниджиг се усмихна и пъхна още едно късче месо в дървената уста на Фирлис — то се хлъзна в зеещата хралупа. Да гние там и да храни дървото. — Никак не са глупави тези Имасс.
Четвърта книга
Дом на Вериги
18.
Беше пропълзяла покрай грижливо подредените дялани камъни до края на изкопа — знаеше, че майка й ще побеснее, като види как е оцапала новите си дрешки — и най-сетне видя сестра си.
Тавори си бе присвоила играчките-войници от кости и рога и беше подредила миниатюрно сражение сред отломките от пропуканата стена на имението, където ратаите се бяха захванали да оправят зида.
Едва по-късно Фелисин беше разбрала, че деветгодишната й сестра всъщност бе възпроизвела действителна битка, описана в историческите хроники за сблъсъка преди столетие между кралската армия на Унта и разбунтувалия се К’азз Аворски. Битка, довела до унищожението на силите на благородническата фамилия и подчинението на рода Д’Авори. И че, влязла в ролята на дук Кенусен Д’Авори, тя изпробваше всички възможни тактики, за да постигне победа. Затворен след поредица нещастни обстоятелства в една стръмна долина, с безнадеждно превъзхождащ го противник — военните учени бяха единодушни, че такава победа е невъзможна.
Фелисин така и не научи дали сестра й е успяла там, където Кенусен Д’Авори — уж военен гений — се бе провалил. Шпионирането й се беше превърнало в навик, възхитата й към мълчаливата, затворена Тавори — в мания. На Фелисин й се струваше, че сестра й така и не е познала детството — никога не я беше виждала палава и игрива. Беше влязла в сянката на брат им и искаше само да си остане там, а когато Гъноуз замина да учи, преживя скрито преображение. Не беше вече в сянката на Гъноуз, а сякаш самата тя бе станала неговата сянка — откъсната и призрачна.
Подобни мисли не бяха минавали през главата й през всичките онези години. Манията й към Тавори си съществуваше, но източниците й бяха безформени, както става само при дете.
Смисълът винаги идва по-късно, ръката забърсва прахта и открива формите в камъка.
В самия край на рухналия град, в южната му страна, земята бързо пропадаше в някогашни дебели солени наноси, изпъващи се напред през старото дъно на залива. Столетия наред жаркото слънце ги беше втвърдявало и ги беше превърнало в широки здрави рампи.
Ша’ик стоеше в началото на най-голямата от тези древни рампи, породени от загиващото преди хилядолетия море, и се мъчеше да гледа на плоската падина пред себе си като на бойно поле. На четири хиляди крачки по-навътре се издигаха като оголени зъби останките от коралови острови, над които бушуваше Вихърът. Магическата буря бе оголила дебелата мантия пясък, която ги бе покривала доскоро. Това, което бе останало, не предлагаше много удобна височина за събиране и подготовка на легионите. Теренът щеше да е подвеждащ, бойният строй — невъзможен. Островите се извиваха в огромна дъга през подстъпите от юг. На изток имаше стръмна стена, земята пропадаше рязко на над осемдесет разтега до солената падина — най-дълбоката част на някогашното море. Разломът беше като отрязан и се разширяваше в югоизточния си край, от другата страна на рифовите острови, и оформяше безкрайното сякаш корито на Южна Рараку. На запад се простираха дюни, с дълбок и мек пясък, пълни с подмолни дупки и ями.