Щеше да събере силите си точно от тази страна, разположени така, че да държат главните рампи. Конните стрелци на Маток на фланговете, новата тежка пехота на Корболо Дом — елитното ядро на неговите Убийци на кучета — в челото на всяка от рампите. Конните пиконосци и тежката конница щяха да останат назад, развърнати и чакащи мига, в който малазанците заотстъпват от стръмните подстъпи и се подаде сигналът за настъпление.
Или така поне го обясни Корболо Дом — Ша’ик не беше съвсем сигурна в последователността. Но напанецът, изглежда, се стремеше към първоначална отбранителна позиция. Гореше от нетърпение да докаже своята тежка пехота и ударни части срещу малазанския им еквивалент. След като Тавори идваше срещу тях в марш, най-целесъобразно беше поканата да се поднесе до горчивия й свършек тъкмо на тези рампи. Предимството беше изцяло на страната на Армията на Апокалипсиса.
Тавори отново се оказваше в ролята на дук Кенусен Д’Авори в падината Ибилар.
Внезапно смразена, въпреки горещината, Ша’ик придърпа наметалото от овча кожа. Хвърли поглед през рамо към Маток и десетината телохранители, чакащи на разстояние, но достатъчно близо, за да стигнат до нея за два-три удара на сърцето. Нямаше представа защо мълчаливият главатар толкова се бои, че някой може да се опита да я убие, но нищо опасно нямаше в това да се съгласи с исканията му. След заминаването на Тоблакая и след като Леоман бе някъде на юг, Маток си бе присвоил ролята на защитник на особата й. Нищо лошо, макар тя да не смяташе, че Тавори ще се опита да изпрати убийци — Богинята на Вихъра не можеше да бъде пронизана незабелязано. Дори Ръка на Нокътя не можеше да мине неусетена през многопластовите прегради, какъвто и лабиринт да се опита да използва.
„Защото самата преграда очертава лабиринт. Лабиринт, проснал се като невидима кожа над Святата пустиня. Този присвоен фрагмент вече не е фрагмент, а нещо цяло и завършено. И мощта му расте. Докато някой ден, скоро, тя поиска своето място в Драконовата колода. Както с Дома на Вериги. Нов Дом, на Вихъра.“
Захранен от пролятата кръв на една избита армия.
„А когато тя коленичи пред мен… тогава какво? Скъпата ми сестра, победена и свела глава, оцапана с прах и още по-тъмночервени петна, с избитите й легиони зад нея, пир за черните пеперуди и лешоядите — дали тогава ще си сваля бойния шлем? Тъкмо в този миг ли ще й открия лицето си?“
„Ние поведохме тази война. Далече от бунтовниците, далече от императрицата и Малазанската империя. Далече дори от самата Богиня на Вихъра. Ти и аз, Тавори, присвоихме Дрижна и Книгата на Апокалипсиса — заради своя, личния апокалипсис. Родната кръв — и нищо друго. И тогава светът, Тавори — тогава, когато ти се покажа и видя разпознаването в очите ти — светът, твоят свят, ще се разтвори под тебе.“
„И в този момент, скъпа сестро, ще разбереш. Какво е станало. Какво съм направила. И защо.“
А след това? Не знаеше. Простата екзекуция беше твърде лесно измъкване. Измама. Наказанието е за живите, в края на краищата. Присъдата е да живееш, да залиташ под веригите на знанието. Присъда не просто да живееш, а да живееш с него. Това бе единственият отговор… за всичко.
Чу зад себе си скърцащи по чирепите ботуши и се обърна. Никаква радушна усмивка за тогова — не и този път.
— Л’орик. Радвам се, че благоволи да уважиш поканата ми — напоследък, изглежда, си го загубил този навик.
„О, как се крие от мен, как крие тайните, които го терзаят, виж как не иска да срещне очите ми — усещам борба в него. Неща, които иска да ми каже. Ала няма да каже нищо. С цялата мощ на богинята в ръцете си не мога да го притисна този потаен човек, не мога да изтръгна насила истините му. Точно това ме притеснява — не е такъв, какъвто изглежда. Не е обикновен смъртен.“
— Не бях добре, Избрана. Дори само този кратък път от стана дотук ме измори.
— Скърбя за саможертвата ти, Л’орик. Затова ще мина на главното, без повече бавене. Хеборик е затворил обиталището си — нито излиза, нито приема посетители, и така е вече от седмици.
В потрепването му нямаше нищо фалшиво.
— Затворил се е за всички ни, господарке.
— Ти последен си говорил с него. Надълго и широко, само двамата в шатрата му.
— Нима? Това ли е било последният път?
Не беше очаквала тази реакция. „Добре, значи до каквато и тайна да се е домогнал, няма нищо общо с Призрачни ръце.“
— Да. Беше ли отчаян по време на разговора ви?
— Господарке, Хеборик отдавна е отчаян.
— Защо?
Очите му за миг пробягаха към нейните, по-широки някак от обичайното, и отново се извърнаха настрани.