Тя се намръщи на намека, скрит зад тази покана, но вътрешно отстъпи. „Това е важно, в края на краищата. Чувствам го. В сърцевината е на всичко, което ще последва.“
— Ела при нас, Маток.
Той слезе от коня и се приближи. Л’орик се обърна към него:
— Помолиха ме да обясня какво е „хладно желязо“, главатарю, и ми трябва помощ.
Пустинният воин се озъби.
— Хладно желязо. Колтейн. Дасем Ълтър — ако легендите говорят истината. Дужек Едноръкия. Адмирал Нок. К’азз Аворски от Пурпурната гвардия. Иниш Гарн, който предвождаше гралите. Хладно желязо, Избрана. Кораво. Остро. Държат го пред теб и ти посягаш. — Скръсти ръце.
— Посягаш. — Л’орик кимна. — Точно това е. Посягаш. И те пронизват.
— Хладно желязо — изръмжа Маток. — Душата на бойния главатар — тя или кипи с огъня на живота, или е хладна като смъртта. Избрана, Корболо Дом е горещо желязо, като мен. Като вас. Ние сме като пламъците на слънцето, като зноя на пустинята, като дъха на самата богиня на Вихъра.
— Армията на Апокалипсиса е горещо желязо.
— Да, Избрана. И затова трябва да се молим ковашкият огън в сърцето на Тавори да бушува с пламъка на мъстта.
— И тя да е горещо желязо. Защо?
— Защото тогава няма да загубим.
Коленете на Ша’ик изведнъж омекнаха и тя почти се олюля. Л’орик пристъпи да я подхване, на лицето му се изписа тревога.
— Господарке…
— Нищо ми няма. Просто… — Взря се отново в Маток и видя преценяващия поглед в очите му миг преди отново да си придаде равнодушие. — А ако Тавори се окаже хладно желязо, главатарю?
— Най-гибелният възможен сблъсък, Избрана. Кое от двете ще се прекърши първо?
— Военната история показва, господарке, че в повечето случаи надвива хладното желязо — каза Л’орик. — В съотношение три или четири към едно.
— Но Колтейн! Не падна ли той пред Корболо Дом?
Видя как двамата се спогледаха за миг.
— Е?
— Избрана — заговори Маток. — Корболо Дом и Колтейн се срещнаха в девет големи сражения — девет битки — на Кучешката верига. От тях Корболо излезе чист победител в една и само в една. При Пропада. Пред стените на Ейрън. И за това му бяха нужни Камъст Релой и силата на Маел, прелята през жреца джистал Малик Рел.
Главата й се въртеше, паника бушуваше в душата й. Знаеше, че Л’орик усеща как трепери.
— Ша’ик — прошепна той до ухото й, — ти познаваш Тавори, нали? Знаеш я и тя е хладно желязо, нали?
Тя кимна. Не разбираше как го знае, нито Маток, нито Л’орик сякаш не можеха да го определят, а това й подсказваше, че знанието идва някак от вътрешностите й, там, където се таи най-първичният инстинкт. Но го знаеше.
Л’орик вдигна глава.
— Маток.
— Върховен маг?
— Кой между нас е хладно желязо? Има ли такъв?
— Двама са, Върховен маг. И единият е способен и на двете: Тоблакай.
— А другият?
— Леоман от Флейлс.
Коураб Биланс Тену’алас лежеше под пясъчната пелена. Потта се беше просмукала през телабата под него, отпечатала беше тялото му с мокрото си петно и беше изстинала, тъй че сега не спираше да трепери. Той беше шестият син на свален вожд сред племената Пардю и почти целият му зрял живот беше преминал в скиталчество из пустите земи. Скитник, търговец и още по-лошо. Когато Леоман го беше намерил, трима гралски воини го бяха влачили зад конете си почти цяла сутрин.
Цената на откупа се бе оказала смешно малка, тъй като кожата му беше обелена от горещите пясъци и бе останала само кръвясала плът. Но Леоман го бе отвел при знахарка, старица от някое племе, за което не беше и чувал дотогава, нито след това, а тя на свой ред го бе отвела до един скален извор, в който го натопи и го накара да лежи, плувнал в треска, докато вършеше ритуала на изцеряването и зовеше древните водни духове. И така се бе изцелил.
Коураб така и не разбра причината за милостта на Леоман, а след като вече го познаваше — по-добре от всички, които му се бяха заклели във вярност — беше достатъчно благоразумен, за да не пита. Това беше част от противоречивия му нрав, от незнайните му качества, които можеха да се разкрият само веднъж за цял живот. Но Коураб знаеше едно: за Леоман от Флейлс бе готов да даде живота си.
Бяха лежали един до друг през целия ден, тихо и неподвижно, а сега, в късния следобед, видяха най-сетне първите предни ездачи — появиха се в далечината и се разгърнаха предпазливо в низината от спечена сол и глина.
Най-сетне Коураб се размърда и изсъска:
— Уикци.
— И сети — избоботи в отговор Леоман.
— Ония в сивата броня изглеждат… различно.
Мъжът до него изруга тихо.
— Хундрил, от южния бряг на Ватар. Надявах се да не… Все пак тази древна броня изглежда тежка. Седемте знаят кои бащини гробници са плячкосали за тях. Хундрилите късно са яхнали коне — и нищо чудно с тази броня, нали?