Коураб примижа към огромния облак прах зад конните наблюдатели.
— Авангардът язди близо до съгледвачите.
— Аха. Ще трябва да направим нещо по въпроса.
Без повече думи двамата воини се отдръпнаха от билото, спряха се за миг да заравнят пясъка, където бяха лежали, и тръгнаха към дерето — там бяха оставили конете си.
— Тази нощ — каза Леоман, хвана юздите и се метна на седлото.
Коураб направи същото и кимна. Ша’ик щеше да разбере, че са нарушили заповедта й, разбира се. Защото богинята Вихър виждаше всички свои чеда. Но тази земя беше тяхната земя, нали? Не можеха да оставят нашествениците да напредват без съпротива. Не, пясъците щяха да пият кръвта им.
Л’орик спря до пътеката, водеща към поляната на Тоблакай. Огледа се небрежно, после с жест разбули предпазливо магията — и тя изчезна също толкова бързо, колкото се появи. Доволен, той тръгна по пътеката.
Навярно я беше заблудил, но не и богинята. Все по-силно усещаше ревностното й внимание, насочено към него, магическите пипала, протягащи се, за да го намерят, да проследят движенията му. И все по-трудно му беше да избегне проникващото им докосване, особено след като идваха от много източници.
Фебрил ставаше все по-изнервен, както и Камъст Релой. Докато параноята на Бидитал нямаше нужда от подхранване… „И не би трябвало.“ И тези знаци на усилващо се безпокойство бяха достатъчни, за да убедят Л’орик, че каквито и планове да съществуват, скоро ще намерят решението си. По един или друг начин.
Не бе очаквал, че Ша’ик е толкова… неподготвена. Вярно, тя открито беше намекнала, че по някакъв свръхестествен начин е съвсем наясно с всичко, което става в лагера й, включително и обезпокояващата й способност да надвива неговите потайни прегради, предназначени да прикриват пътуванията му. Все пак това бе знание, което, стига да го притежаваше — или дори да подозираше, — трябваше отдавна да предизвика гибелна реакция. „Някои места трябва да останат скрити за нея. Днес очаквах да ми зададе много по-опасни въпроси. Къде е Фелисин? Но пък може би не ме попита, защото вече го знае.“ Смразяваща мисъл, показваща не само колко знае, но и намекваща какво представлява самата Ша’ик. „Това, че знае какво причини Бидитал на Фелисин… и не я интересува.“
Тъмнината като че ли винаги се спускаше най-жадно в гората с вкаменените дървета. Следите, които бе оставил по прашната пътека, показваха, за негово облекчение, че все още само той е вървял тук през последните дни.
Не че на богинята й трябваха следи. Но в поляната на Тоблакай имаше нещо странно, намекващо за вложена сила, сякаш поляната по някакъв начин бе претърпяла освещаване. И ако това наистина се беше случило, то тя може би съществуваше като сляпо петно в окото на богинята на Вихъра.
Но всичко това не обясняваше защо Ша’ик не попита за Фелисин. „Ах, Л’орик, слепият си ти. Ша’ик е обсебена от Тавори. С всеки ден, през който армиите се приближават една към друга, тази обсебеност расте. Както и нейното съмнение, а може би — и нейният страх. Тя е малазанка, в края на краищата, прав се оказах в това. А в това се крие друга тайна, заровена най-дълбоко. Тя познава Тавори.“
И това знание бе насочвало всяко нейно действие след Прерождението. Новият й призив към Армията на Апокалипсиса, буквално пред стените на Свещения град. Оттеглянето в сърцето на Рараку… „Богове, дали това не беше бягство от ужас?“
Непоносима мисъл.
Поляната се появи пред него, с кръга от дървета, с хладните им нечовешки очи, взрени в малката опърпана шатра… и младата жена, присвита край каменното огнище на няколко крачки от нея.
Тя не вдигна очи, когато той се приближи, но каза:
— Л’орик, чудех се как може човек да отличи култа на убийците на Бидитал от този на Корболо Дом? Много е препълнено в стана напоследък — радвам се, че се крия тук, и на свой ред те съжалявам. Говори ли най-после с нея?
Той въздъхна, седна срещу нея, смъкна торбата от раменете си и извади храна.
— Говорих.
— И?
— Грижите около предстоящия сблъсък са я… смазали…
— Майка ми не попита за мен? — прекъсна го с лека усмивка Фелисин.
— Да. Не попита — прошепна Л’орик.
— Знае значи. И е преценила също като мен. Бидитал скоро ще разкрие заговорниците. В края на краищата те се нуждаят от него — или да се включи, или да стои настрана. Тази истина не се е променила. И нощта наближава, нощта на измяната. Ето защо майка има нужда от него, да изиграе ролята си.
— Не съм сигурен в това, Фелисин — почна Л’орик и замълча.