Но тя беше разбрала и ужасната й усмивка се разшири.
— Тогава богинята на Вихъра е отнела любовта от душата й. Е, добре, тя беше под обсада толкова дълго, в края на краищата. Все едно, тя не е истинската ми майка — това беше само титла, която прие, защото я забавляваше…
— Не е вярно, Фелисин. Ша’ик видя бедата ти…
— Аз бях първата, която я видя. Когато се върна, преродена. Случайно съвпадение, това, че трябваше да изляза да бера хен’бара него ден. Преди това Ша’ик изобщо не ме забелязваше — че защо да го прави? Бях едно от хилядите сирачета все пак. Но след това тя… се прероди.
— И също така се върна към живота може би…
Фелисин се засмя.
— О, Л’орик, все за това копнееш, нали? Знаех го още тогава, както ти би трябвало да го знаеш сега — Ша’ик Преродената и Ша’ик Старата не са една и съща жена.
— Това едва ли е важно, момиче. Богинята на Вихъра я избра…
— Защото Ша’ик Старата умря или беше убита. Не си видял истината като мен, в лицата на Леоман и Тоблакай. Аз обаче видях тяхната несигурност… не знаеха дали заблудата им ще успее. И това, че тя успя, повече или по-малко, беше такава изненада за мен, каквато и за тях. Богинята на Вихъра я избра по необходимост, Л’орик.
— Както казах, Фелисин, това не е важно.
— За тебе, може би. Не, не разбираш. Аз видях Старата Ша’ик отблизо, веднъж. Погледът й се плъзна покрай мен и този поглед не виждаше никого, и в този миг, колкото и да бях дете, разбрах истината за нея. За нея и за нейната богиня.
Л’орик отпуши стомната, извадена след храната, и я поднесе към устните си, за да накваси изведнъж пресъхналата си уста.
— И каква беше тази истина? — прошепна, отбягвайки да срещне очите й, и отпи дълбоко от несмесеното с вода вино.
— О, че всички ние, до един, не сме нищо друго, освен роби. Ние сме сечивата, които тя използва, за да постигне желанията си. Извън това животът ни нищо не означава за богинята. Но у Ша’ик Преродената мисля, че видях… нещо различно.
Видя с крайчеца на окото си как сви рамене.
— Но богинята е твърде силна — продължи тя. — Волята й е твърде абсолютна. Отровата на безразличието… а аз добре познавам този вкус, Л’орик. Питай който и да било сирак, колкото и да е пораснал, и всички ще ти кажат същото. Всички сме сукали от същата горчива гръд.
Знаеше, че сълзите са бликнали от очите му, че се стичат на вадички по бузите му, но не можеше да ги спре.
— И вече всички се разкрихме, Л’орик. Всички ние тук. Всички сме сираци. Помисли над това. Бидитал, който изгуби храма си, целия си култ. Същото е и с Хеборик. Корболо Дом, който някога е стоял равен по ранг с велики войници, като Уискиджак и Колтейн. Фебрил — знаеше ли, че той е убил собствените си баща и майка? Тоблакай, който е изгубил своя народ. И всички останали тук, Л’орик — ние бяхме някога деца на Малазанската империя. И какво направихме? Отхвърлихме императрицата в замяна на една безумна богиня, която мечтае само за разруха, която иска да напълни море от кръв…
— И аз ли съм сирак — тихо попита той.
Нямаше нужда да му отговаря. И двамата бяха чули истината в изпълнените му с болка думи.
Озрик…
— С което остава само… Леоман от Флейлс. — Фелисин взе виното от ръцете му. — Ах, Леоман. Нашият грешен диамант. Чудя се дали може да ни спаси всички? Ще се възползва ли от шанса? Сред нас само той остава… неокован. Богинята несъмнено го иска, но това щение е напразно — разбираш го, нали?
Той кимна и отри очите си.
— И вярвам, че доведох Ша’ик до това убеждение.
— Значи тя знае, че Леоман е последната ни надежда?
Той хрипливо въздъхна.
— Така мисля…
Замълчаха. Нощта се беше спуснала и огънят беше замрял на пепел, само звездната светлина огряваше поляната.
И сякаш очите от камък бавно бяха погълнали огъня, блеснали полумесеци, вторачени в тях двамата. Алчен, лъснал от жажда поглед. Л’орик рязко извърна глава, погледна призрачните лица, после и двамата воини Тоблакай, потрепери и отново се отпусна. Фелисин се засмя тихо.
— Да, измъчват човека, нали?
Л’орик изсумтя.
— Има някаква загадка тук, в творенията на Тоблакай. Тези лица… са на Т’лан Имасс. И въпреки това…
— Смяташе ги за свои богове, да. Леоман ми го каза веднъж, под влиянието на дъранг. После ме предупреди да не казвам нищо на Тоблакай. — Засмя се отново, този път по-силно. — Сякаш точно това си мислех. Щях да съм пълна глупачка — да застана между Тоблакай и боговете му.
— Нищо просто няма около този прост воин — промълви Л’орик.
— Както и ти не си просто Върховен маг — отвърна тя. — Знаеш, че много скоро трябва да действаш. Трябва да направиш избора си. Колебаеш ли се дълго, други ще го направят вместо теб и ще съжалиш.