— Същото мога да кажа и за теб.
— Е, значи имаме още неща да обсъдим тази нощ. Но хайде първо да хапнем — преди виното да ни е опиянило.
Ша’ик се присви и залитна. Дъхът й изсъска от тревога — и болка. Орда магически прегради се вихреше около обиталището на Хеборик: все още примигваха, възбудени от сблъсъка, който бе предизвикала.
Тя преглътна гнева си и извика гърлено:
— Знаеш кой идва, Хеборик. Пусни ме да вляза. Откажеш ли ми, ще си навлечеш гнева на богинята, тук и веднага.
Миг тишина, после се чу:
— Влез.
Тя пристъпи напред. Последва мигновен натиск, после тя залитна и спря пред… стена. Внезапно… отсъствие. Ужасяващо, лумнало като най-ярка светлина там, където само допреди миг всичко беше непроницаем мрак. Лишена… и в същото време свободна. Богове, свободна — светлината…
— Призрачни ръце! — изохка тя. — Какво направи?
— Богинята, вселила се в теб, не е добре дошла в моя храм, Ша’ик — стигнаха до нея думите на Хеборик.
Храм? В душата й се надигаше бесен хаос, огромните пространства в ума й, там, където досега обитаваше богинята на Вихъра, изведнъж се бяха опразнили, изпълваха се с черното, кипнало завръщане на… „На всичко, което бях.“ Горчива ярост, закипяла като горски пожар, щом спомените се надигнаха с демонична жестокост, за да я връхлетят. „Бенет. Кучи син! Ръцете ти прегръщаха дете, ала това, което изваяха, е всичко друго, но не и жена. Играчка. Робиня, за теб и за твоя извратен брутален свят.“
„Гледах ножа в ръцете ти, пърхащата му, безсмислена игра. И ти ме научи тъкмо на това, нали? Да режа, за забава и за кръв. И о, как режех. Баудин. Кълп. Хеборик…“
Физическо присъствие, вече до нея, докосване на ръце — нефритовозелени, нашарени с черно — фигура, тромава, широка и сякаш затулена в сенките на палми — не, татуировки. „Хеборик…“
— Отвътре, момиче. Аз те… лиших. Непредвидено следствие от това, че принудих богинята да напусне душата ти. Ела.
И вече я водеше навътре в шатрата. Въздухът бе леденостуден и влажен, малкият светилник се бореше с мрака — пламък, който се раздвижи, щом Хеборик вдигна светилника и го поднесе към мангала, за да запали спечената тор. И докато го правеше, заговори:
— Не е нужна много светлина… времето тече… преди да осветя този набързо стъкмен храм… но какво ли знам аз за Трийч?
Тя седеше на възглавниците, треперещите й ръце бяха протегнати към усилващите се пламъци на мангала, увита беше с кожи. При името „Трийч“ се сепна и вдигна глава.
И видя клечащия пред нея Хеборик. „Както клечеше в онзи ден, така отдавна, на Площада на възмездието. Когато духовете на Качулатия бяха дошли при него… за да предскажат свалянето на Финир. Мухите не искаха да докоснат виещите се по тялото му татуировки. Помня го. Навсякъде другаде връхлитаха като обезумели.“ Сега татуировките се бяха преобразили.
— Трийч.
Очите му се присвиха към нея — очи на котка. Той можеше да вижда!
— Извиси се до божественост, Ша’ик…
— Не ме наричай така. Аз съм Фелисин Паран. — Изведнъж се присви. — Ша’ик ме чака… там отвън, зад стените на тази шатра — отвъд преградите ти.
— Искаш ли да се върнеш в онази прегръдка, момиче?
Тя се взря в пламъците на мангала. И прошепна:
— Няма избор, Хеборик.
— Да, май няма.
Изведнъж се стъписа и скочи.
— Фелисин!
— Какво?
— Фелисин Младата! Не съм я… виждала! Дни? Седмици? Какво… Къде е тя?
Хеборик се изправи — плавно и изящно, като котка.
— Богинята трябва да знае, момиче…
— И да знае, не ми го е казала!
— Но защо трябва да…
Видя как очите му светнаха разбиращо и усети ответния страх в душата си.
— Хеборик, какво си…
Той вече я водеше към процепа на шатрата, говореше й и я буташе назад, стъпка по стъпка.
— Поговорихме си двамата, и всичко е наред. Няма за какво да се безпокоиш. Адюнктата и легионите й идат и има да се свършат много неща. А и тайните планове на Фебрил трябва да се държат под око, а за това трябва да разчиташ единствено на Бидитал…
— Хеборик! — Опита се да го спре, но той беше неумолим. Стигнаха до изхода и той я избута навън. — Какво си… — Последен тласък и тя залитна назад.
През ярко лумнали прегради.
Ша’ик бавно се изправи. Сигурно се бе спънала. „О, да. Разговорът с Призрачни ръце. Всичко е наред. Това ме облекчава, защото мога да мисля за по-важни неща. Гнездото от изменници например. Трябва отново да поговоря с Бидитал тази нощ. Да…“
Обърна гръб на шатрата на бившия жрец и закрачи към палата си.
Звездите в пустинното небе блещукаха както винаги, щом богинята се озовеше наблизо. Ша’ик се зачуди какво ли я е привлякло този път. Навярно нещо повече от това да хвърли закрила над своята Избрана…