Не забеляза — също като своята богиня — едва видимата фигурка, която се измъкна от шатрата на Хеборик и се понесе като мъгла към близките сенки. Не усети и мириса, лъхнал след тази дрипава фигурка.
На запад, към края на града и сетне по пътечката, между каменните дървета, към една далечна поляна…
Бидитал седеше сред кипналите сенки, сам, но с неизменната си усмивка. Фебрил си имаше своите игри, но и нявгашният Върховен жрец на култа на Сянката имаше свои. Та нали и предателите можеха да бъдат предадени — с внезапното завъртане на ножа в ръката.
Пясъците отново щяха да се загърнат, както правеха винаги, щом въздухът задиша тежко и почне ги напластява на тънки многоцветни пелени. Безбройни можеха да са тези пластове и това Фебрил и неговите съзаклятници скоро щяха да разберат — и щяха да съжаляват горчиво.
Стремяха се да си присвоят лабиринта. Дълго време беше отнело на Бидитал, докато разбули тази истина, тази скрита дълбоко мотивация, защото бе останала в мълчанието между изречените думи. Това не беше проста, обикновена борба за власт. Не. Беше узурпация. Подробност, която сама по себе си нашепваше за още по-дълбоки тайни. Искаха лабиринта — но защо? Все още нямаше отговор на този въпрос. Но щеше да го намери, и то скоро.
Знаеше, че в това Избраната разчита на него, и нямаше да я провали. „Колкото до това, което очаква от мен, да, ще й го доставя. Но има други въпроси, простиращи се далеч извън Ша’ик, богинята и лабиринта, над който иска да властва. Самият пантеон е изложен на риск… отдавна отлаганата ми мъст срещу онези чуждоземни претенденти за Трона на Сянка.“
Вслуша се много — много — напрегнато и успя да ги чуе. Идеха. Все по-близо и по-близо.
Потръпна от страх и сенките за миг се разпръснаха — и се върнаха, щом отново се отпусна. „Рашан… и Мийнас. Мийнас и Тир. Тир и Рашан. Трите деца на Древните лабиринти. Галайн, Емурлан и Тирлан. Трябва ли да се изненадвам, че отново са във война? Та нима ние самите не наследяваме омразите на своите бащи и майки?“
Но призракът на страха си остана. Не ги беше призовавал в края на краищата. Не бе разбрал истината за това, което лежеше под Лабиринта на Вихъра, причината, поради която лабиринтът се държеше само тук и никъде другаде. Не беше осъзнал, че старите битки никога не заглъхват, а само заспиват във всяка кост под пясъка, натежали от спомени.
Бидитал вдигна ръце и пълчищата сенки в храма му се сбраха.
— Деца мои — зашепна той началото на Затварящото заклинание.
„Татко.“
— Помните ли?
„Помним.“
— Помните ли мрака?
„Помним мрака. Татко…“
— Попитайте и затворете този миг, деца.
„Помниш ли мрака?“
Жрецът се усмихна широко. Простичък въпрос, който можеше да зададе всеки. И навярно щяха да го разберат. Всъщност — едва ли. „Но аз го разбирам.“
„Помниш ли мрака?“
— Помня.
Щом сенките се пръснаха с въздишка, Бидитал отново замря, заслушан в едва доловимия зов. И потръпна отново. Наистина се приближаваха.
И се зачуди какво ли ще направят, щом най-сетне пристигнат.
Бяха единадесет. Неговите избраници.
Корболо Дом се отпусна върху възглавниците, премрежил очи, и заоглежда строените пред него хора. Държеше в дясната си ръка кристален бокал, в който кипеше рядко вино от долините на Гризия на Кюон Тали. Жената, която го бе забавлявала тази нощ, спеше, отпуснала глава на дясното му бедро. Беше я натъпкал с достатъчно дъранг, за да й осигури забрава за следващите десетина камбани, макар това да беше по-скоро неизбежна мярка за сигурност, отколкото проява на блудкава страст.
Подбрани от неговите Убийци на кучета, всичките убийци имаха дълъг опит. Петима от тях навремето бяха сред личните платени убийци на светия Фаладан, в дните преди империята, и поддържаха външността и силата си с алхимия и магия.
Трима от останалите шестима бяха малазанци — на самия Корболо Дом, създадени преди много време, когато бе разбрал, че има причина да се безпокои от Нокътя. „Причина… каква отживяла скромност. Множество осъзнати факти, внезапни разкрития, знание, което не бях очаквал да придобия — за неща, които смятах за отдавна мъртви и забравени.“ Някога бе разполагал с десетима такива телохранители. Сега пред него стоеше доказателството за нуждата от тях. Бяха останали трима, след поредица жестоки премахвания, оставила само тези с най-голямо умение и в най-здрав съюз с късмета на Опонн — две качества, които добре се поддържаха взаимно.