— Не. Но разчитам, че богинята няма да приеме предложение от императрицата или от Топър, или от когото и да е, щом отказват да се преклонят пред волята й. Вкарал си се в кошмар, Камъст Релой, и сега ме каниш да вляза с тебе. Отказвам, Върховен маг. Ние сме добре защитени и твърде напреднали в усилията си за подобни страхове.
— Оцелял съм толкова дълго, Корболо Дом, заради своя талант да предвиждам какво могат да опитат враговете ми. Войниците казват, че никой боен план не оцелява след първия сблъсък с врага. Но играта на надхитряне е точно обратното. Плановете възникват от постоянния сблъсък с врага. Тъй че ти продължи по твоите условия, а аз — по моите.
— Както искаш. Сега ме остави. Късно е, искам да поспя.
Върховният маг изгледа за миг напанеца с неразгадаема физиономия, после се обърна и излезе.
Корболо допи виното — „Адски скъпо, а вкусът му не е по-различен от пристанищния бълвоч, с който се давих на Острова“ — после хвърли бокала и закрачи към скупчените възглавници в другия край. „Постели във всяка стая. Интересно, какво ли означава това за характера ми? Но пък ония другите не са за спане, нали? Не, само тази…“
В предния отсек, от другата страна на копринените завеси, жената лежеше неподвижно на купчината възглавници, където я беше оставил Корболо.
Продължителното, упорито поглъщане на дъранг — като с всеки друг опиат — с времето започваше да смалява въздействието му. И макар да оставаше тънкият пласт на постоянна замая — полезна преграда срещу такива неща като да те дръпнат за косата и после да ти пуснат главата на пода, — под него се връщаше хладният разум.
Предимство също така бяха ритуалите, които й беше наложил господарят й, ритуали, премахващи слабостта на удоволствието. Вече не можеше да има никаква загуба на контрол, защото умът й вече не се бореше с чувствата, тъй като чувства тя нямаше. За своя радост, беше се отказала от тях с лекота, тъй като малко неща в живота й преди посвещаването бяха посели топли спомени за детството.
Тъй че беше напълно пригодна за задачата си. Да издава подходящите звуци на наслада, за да прикрие безразличието си към странните предпочитания на Корболо Дом. И да лежи неподвижно, без да усеща дори как гърлото бавно се запълва с храчки от почти втечнения дим на дъранга, толкова дълго, колкото се наложи, преди няколкото безвкусни капчици, добавени във виното му, да подействат.
Щом чу дълбокото му, бавно дишане, подсказващо, че няма да се събуди лесно, тя се надигна и се закашля. После зачака, за да се увери, че напанецът още спи. Накрая стана и запристъпва към входа на шатрата.
Пръстите й зашариха по връзките. Груб глас отвън избоботи:
— Пак ли до нужниците, Сцилара?
Друг глас тихо се изсмя и добави:
— И да се чуди човек защо. Та тя не яде нищо.
— Това е от ръждивеца и горчивите плодове, дето ги мачкат с дъранга — отвърна другият, разхлаби връзките и дръпна платнището настрана.
Сцилара залитна навън и се олюля между двамата стражи.
Ръцете, които се протягаха да я задържат, неизменно я хващаха за най-интимните места.
Някога това щеше да й хареса, по малко обидчив, раздразнителен начин, който все пак гъделичкаше удоволствието. Ала сега трябваше само да изтърпи грубата им, тромава похот.
Като всичко друго, което трябваше да изтърпи в този свят в очакване на последната си награда, благословения нов свят отвъд смъртта. „Лявата ръка на живота, хванала цялата му мизерия. И дясната ръка — да, тази с лъсналия нож, скъпа — дясната ръка на смъртта, държаща наградата, която ще предложиш на други и след това ще я нанесеш на себе си. В избрания от теб самата миг.“
В думите на господаря й имаше смисъл, както винаги. Та нали равновесието беше в сърцевината на всички неща. И животът — това време за болка и скръб — бе само едната страна на равновесието. „Колкото по-тежък, колкото по-окаян, колкото по-ужасен и отвратителен е животът ти, дете, толкова по-голяма е наградата отвъд смъртта…“ Тъй че всичко това имаше смисъл.
И значи нямаше нужда от борба. Приемането бе единствената пътека, която трябваше да извърви.
„Освен тази.“ Тръгна залитайки между шатрите. Лагерът на Убийците на кучета беше изрядно подреден, по малазански образец — подробност, която знаеше добре от дните си като дете, когато майка й вървеше след Ашокския полк. Преди полкът да замине през морето и да остави след себе си стотици нещастници — любовници и техните изтърсаци, слуги и дребни крадци. Майка й тогава се бе поболяла и умря. Имаше си баща, разбира се, някой от войниците. Той можеше да е жив или мъртъв, но тъй или иначе бе напълно безразличен към детето, което бе направил.