Изопнатото промазано с восък платнище изведнъж се отпусна и той се превъртя на кълбо — веднъж, още веднъж, стъпи на крака и се обърна…
И видя, че конят му се изправя.
Коураб скочи, метна се на седлото и препусна.
Умът му бе изтръпнал от неверие.
— Видя ли го това? — попита един от седмината малазанци с арбалетите.
Тишина, нарушена от Лютс, който отвратено хвърли арбалета си на земята.
— Вдигни го веднага! — изръмжа му сержант Бордюк.
— Ако Мейби не беше избързал…
— Не бях сигурен — оправда се Мейби.
— Зареждайте, кретени — може да са останали още.
— Ей, сержант, оня кон може да е убил готвача.
Бордюк се изплю.
— Боговете ни се присмиват тая нощ, а, Хъб?
— Ами…
— Така. Истината обаче си е истина. Трябва ние да си го убием. Преди той да ни е убил. Все едно. Действай…
Слънцето тъкмо бе започнало да се издига. Леоман дръпна юздата и спря ударния си отряд. Коураб ги беше догонил последен — всъщност един от последните — и това му спечели доволното кимване на командира. Сигурно бе решил, че Коураб е поел ариергарда от чувство за дълг. Не забеляза, че първият му помощник е изгубил главното си оръжие.
Видяха зад себе си стълбовете дим, издигащи се към огряното от слънцето небе. До ушите им стигнаха далечни викове, последвани след няколко мига от тропот на конски копита.
Леоман се озъби:
— А сега идва същинската цел на набега ни. Дотук се справихте добре, бойци. Чувате ли конете? Сети, уикци и хундрили — и точно това ще е редът на преследване. Хундрилите, от които трябва най-много да се безпокоим, ще са обременени от бронята си. Уикците ще напредват предпазливо. Но сетите — щом ни видят, ще препуснат презглава, за да ни догонят. — Вдигна млатилото в дясната си ръка и всички видяха сплъстената от кръв коса на шипа. — И къде ще ги отведем?
— Към смъртта! — отвърнаха му с рев.
Изгряващото слънце бе превърнало далечната стена от вихрещ се пясък в златна, цвят, който галеше старешките сълзящи очи на Фебрил. Той седеше с лице на изток върху някогашната портална кула, вече рухнала на безформена грамада отломки, огладени от носения от ветровете пясък.
Прероденият град лежеше зад гърба му, не бързаше да се разбуди в този ден по причини, които знаеха само малцина — а Фебрил беше един от тях. Богинята поглъщаше. Поглъщаше жизнени сили, изпиваше от своите окаяни, подведени смъртни слуги волята за живот, за да оцелее.
Ефектът бе постепенен, ала все пак, ден след ден, миг след миг, той умъртвяваше. Освен ако човек не беше наясно с този неин глад, разбира се. И ако не беше способен да вземе предпазни мерки, за да избегне несекващия й глад.
Преди много време Ша’ик Преродената бе заявила, че го познава, че е измъкнала всички негови тайни, различила е цвета на душата му. И наистина бе показала обезпокоителната способност да говори в ума му — почти все едно че неизменно присъства там и проговаря само понякога, колкото да му напомни тази ужасна истина. Но тези мигове бяха намалели по честота — може би в резултат на подновените му усилия да се прикрива — и той вече беше уверен, че не би могла повече да пробие защитите му.
Но може би истината не бе чак толкова ласкателна за собствената му вещина. Може би влиянието на богинята бе довело Ша’ик Преродената до… безразличие. „Да, може вече да съм мъртъв и още да не съм го разбрал. Възможно е всичко, което съм планирал, да се знае и от нея, и от богинята. Само аз ли имам шпиони? Не. Корболо намекна, че и той си има свои агенти, и всъщност нищо от това, към което се стремя, няма да мине без усилията на скрития кадър убийци на напанеца.“
В нрава на всеки участник в тази игра, помисли си той с горчивина, беше да крие колкото може повече от другите, от съюзници, както и от врагове, защото на подобни саморазкрития обикновено се отвръщаше без предупреждение.
Все пак Фебрил хранеше вяра в Камъст Релой. Върховният маг имаше всички основания да остане верен на по-голямата схема — схемата, която всъщност представляваше по-чудовищна измяна — тъй като пътят, който предлагаше тя, бе единственото спасение за Релой в онова, което предстоеше. А колкото до по-тънките нюанси, засягащи самия Фебрил, какво пък, те не бяха работа на Камъст Релой. Нали?
„Дори ако осъществяването им се окаже фатално… за всички, освен за мен.“
Всички се мислеха за твърде умни и това беше слабост, която трябваше да се използва на всяка цена.
„А аз самият? Е, скъпи ми Фебрил? Ти смяташ ли се за умен?“ Той се усмихна на далечната пясъчна стена. Да си умен не беше съществено, стига настойчиво да пазиш нещата прости. Сложността привличаше грешката както курвата — заминаващия войник. Изкушенията на ума, които никога не се оказваха толкова недвусмислени, колкото си очаквал. „Но аз ще избегна този капан. Няма да допусна гибелни грешки, както стана с Бидитал, защото те водят до усложнения — макар че неговите грешки ще го доведат в ръцете ми, тъй че май не бива да се оплаквам много.“