— Слънчевата светлина се разгъва над мрака.
Сепнат, той се обърна.
— Избрана!
— Дълбокото дишане, старче, ще успокои разтуптяното ти сърце. Мога да изчакам малко — търпелива съм.
Стоеше почти до него — разбира се, не беше видял никаква сянка, защото слънцето беше пред него. Но как бе успяла да дойде толкова безшумно? От колко време стоеше тук?
— Избрана, дошла сте да поздравите зората с мен?
— Това ли правиш, когато идваш тук в началото на всеки ден? Чудех се.
— Навиците ми са скромни, господарке.
— И още как. Леко притъпяване на сетивата, което да повлияе на качеството „простота“. Все едно че като възприеме простите навици на плътта и костите, умът ти на свой ред ще постигне същото съвършенство.
Той не отвърна нищо, макар че сърцето му забумка забързано в гърдите му.
Ша’ик въздъхна.
— Съвършенство ли казах? Тогава може би трябва да ти кажа нещо, за да помогна в стремежа ти.
— Моля — едва промълви той.
— Стената на Вихъра е буквално непроницаема, освен за разсеяната слънчева светлина. Поради това се боя, че трябва да те поправя, Фебрил. Обърнал си се на североизток, уви. — Тя посочи. — Слънцето всъщност е ей там, Върховен маг. Не се вълнувай толкова — ти поне беше последователен. А, има и още един въпрос, който, мисля, трябва да бъде изяснен. Малцина биха оспорили, че моята богиня е погълната от гняв и поради това тя също поглъща. Но това, което ти навярно виждаш като загуба на мнозина, за да се засити един-единствен глад, всъщност е достойно за съвсем друга аналогия.
— О?
— Да. Тя не точно се засища с енергиите на своите следовници, колкото им осигурява определен фокус. Всъщност не много по-различно от Стената на Вихъра ей там, която макар да изглежда, че разсейва светлината на слънцето, всъщност я пленява. Опитвал ли си се да преминеш през тази стена, Фебрил? Особено привечер, когато дневната горещина е поета почти изцяло? Ще те изгори до кокалите, Върховен маг, моментално. Тъй че разбираш как нещо може да изглежда по един начин, а всъщност да е съвсем друго, нали? Изгорен на въглен — ужасен образ, нали? Човек трябва да е роден в пустинята или да владее могъща магия, за да надвие това. Или много дълбоки сенки…
Да се живее простичко, със закъснение разбра Фебрил, не биваше да се приравнява с гледането простичко, защото първото бе благородно и похвално, докато второто беше най-гибелна слабост. Неволна грешка и той, уви, я беше направил.
И вече беше много късно.
А колкото до промяна в плановете, о, и затова също бе твърде късно.
Странно, раждащият се нов ден бе загубил блясъка си.
19.
Разправят, че осиновеното дете на капитана — което по това време го знаели с нещастното име Гръб — отказвало да се качва във фургон по време на похода. Че изминало пеш целия път, докато в първата седмица, под най-жаркото слънце в годината, здрави и читави войници залитали и падали.
Навярно това е измислица, защото според всички записки по това време детето е било не повече от петгодишно. А самият капитан, по чиито дневници голяма част от това пътуване и сблъсъкът, с който е завършило то, са описани в най-големи подробности, споменава твърде малко за Гръб, обременен в много по-голяма степен от тежестите на командването. Поради това, за бъдещия Първи меч от периода на Късната империя се знаят съвсем оскъдни подробности, освен легендарното и може би — измисленото.
Рояци мухи и оси бръмчаха в горещия стаен въздух в пролома, а вонята вече бе станала непоносима. Юмрук Гамът откачи каишката и смъкна очукания железен шлем от главата си. Плъстената подложка беше подгизнала от пот и черепът го сърбеше, но мухите налитаха и той не я свали.
Продължи да оглежда южния край на пролома, докато адюнктата бавно подкара коня си през касапницата долу.
Триста сети и над сто коня лежаха мъртви, повечето поразени от стрели, в клисурата със стръмни брегове, в която ги бяха подмамили. Беше станало бързо, включително залавянето и отвеждането на оцелелите животни. По-малко от камбана време бе изтекло от нападението на конниците и ако Темъл не бе заповядал на своите уикци да се върнат за прикритие на ядрото на армията… „Е, щяхме да ги загубим и тях.“