Впрочем, тъкмо тези уикци бяха предотвратили нов набег срещу обоза — само присъствието им се оказа достатъчно, за да предизвика бързо оттегляне на врага, без да се пролее нито капка кръв. Бойният главатар, командващ пустинните конници, се бе оказал достатъчно предпазлив и не бе позволил въвличането на силата му във все по-отдалечени схватки.
Много по-добре беше да разчита на… грешки в преценката. Сетите, незачислени като флангова конница в авангарда, бяха нарушили заповедите и заради това бяха загинали. „А кучият син очаква само да направим още такива глупави грешки.“
Настръхна от нещо в сцената долу. Адюнктата яздеше сама през касапницата, изправила гръб и без да обръща внимание на боязливите стъпки на коня си.
„Не в мухите е опасността, а в осите. Едно ухапване и конят ще побеснее. Може да се вдигне на задните си крака, да я хвърли и тя да си счупи врата. Или да заподскача надолу през клисурата и после да се опита да драсне по някой от стръмните склонове… както са направили някои от конете на сетите…“
Но конят просто си пробираше пътя през мъртвите тела, а облаците оси само се вдигаха от пътя му и отново кацаха върху плячката си, щом кон и ездач ги подминеха.
Старият войник до Юмрука закашля и се изплю и щом Гамът го погледна, изломоти нещо за извинение.
— Не е нужно… капитане. Гледката е ужасна, а и сме много близо…
— Не е това, сър. Само… — Замълча и бавно поклати глава. — Все едно, сър. Просто един стар спомен.
Гамът кимна.
— И аз си имам няколко такива. Значи Юмрук Тене Баралта иска да разбере дали трябва да прати напред лечителите си? Отговорът, който можете да му отнесете, лежи пред вас.
— Тъй вярно.
Гамът изчака войникът с прошарената коса да обърне коня си и да се отдалечи и се загледа отново в адюнктата.
Беше стигнала до отсрещния край, където лежаха повечето тела, струпани до оплисканите с кръв каменни стени, и след дълга пауза, през която огледа сцената във всички посоки, дръпна юздите и подкара обратно.
Гамът постави шлема на главата си и стегна ремъка.
Адюнктата стигна до склона, подкара нагоре и спря до него.
Никога досега не беше виждал толкова сурово изражение на лицето й. „Жена с малко женски чарове, както казват за нея с тон, почти близък до жалостта.“
— Адюнкта.
— Оставил е много от тях ранени — каза тя. — Допуснал е навярно, че ще стигнем навреме до тях. Ранени малазанци е по-добре от мъртви все пак.
— При условие че главатарят се стреми да ни забави, да.
— Стреми се. Дори със снабдителната линия на хундрилите ресурсите ни са на изчерпване. Загубата на фургоните снощи ще се почувства от всички.
— Защо тогава Ша’ик не изпрати този боен главатар срещу нас още докато прехвърляхме река Ватар? Сега сме на по-малко от седмица път до Стената на Вихъра. Щеше да спечели още някой месец, а ние щяхме да сме в много по-тежка форма, когато най-сетне пристигнем.
— Прав сте, Юмрук. И нямам отговор. Темъл оцени силата на тази нападателна част на малко под две хиляди — беше сигурен, че сблъсъкът през деня по фланга е разкрил пълната сила на противника, защото е видял обозните коне, както и прибраните от сетите. Тъй че частта е доста голяма.
Гамът се позамисли над това и изсумтя.
— Почти все едно, че си имаме работа с объркана съпротива, скарана помежду си.
— Същото ми хрумна и на мен. Засега обаче трябва да се заемем с този главатар, иначе ще ни пуска кръв до смърт.
— Пак трябва да се приказва с Гал значи. Ако успеем да ги измъкнем от тази броня на дядовците им, сигурно ще могат да изкачат един хълм, без конете им да грохнат.
— Тази нощ искам морската пехота, Юмрук.
Той присви очи.
— Морската пехота ли, адюнкта? Искате да се подсилят постовете?
Тя вдиша дълбоко.
— През 1147 година Дасем Ълтър се е изправил пред подобна ситуация с много по-малка армия срещу ордите на цели три племена, които го изтезавали буквално всяка нощ.
Гамът кимна.
— Знам сценария, адюнкта, и си спомням отговора на Ълтър. Морските пехотинци ще тръгнат тази нощ.
— Погрижи се да разберат какво се очаква от тях, Юмрук Гамът.
— Сред тях има и ветерани — отвърна той. — А и все едно, смятам да ръководя лично операцията.
— Това няма да стане…
— Ще стане, адюнкта. Моля за извинение. Но… ще стане.
— Както решиш.
Едно беше да се съмнява в качествата му на командир, а съвсем друго — в самия него.
В одана се срещаха три вида скорпиони, никой от който не понасяше другите два. Рано на втората седмица Стрингс беше отвел настрана двамата си приятели сержанти и им беше разкрил замисъла си. Геслер и Бордюк се оказаха сговорчиви, особено на предложението му да си разделят печалбите поравно. Бордюк хвърли пръв странно оцветеното камъче и бързо си избра Червеногърбото копеле — външно като че ли най-злия от трите вида скорпиони. Геслер го последва и избра кехлибарения Вътре-вън, наречен така заради прозрачната му външна кора, през която, стига човек да беше склонен да се вгледа внимателно, се виждаха всевъзможните отрови, лазещи под обвивката.