Мейби беше последният войник, присъединил се към нетърпеливо очакващите около скромната арена. Мълчеше, но устните му мърдаха беззвучно и повтаряха числа и имена. Щом видя очите на останалите, приковани в него, само кимна.
Фидлър се обърна към Ботъл.
— Донеси Веселата женитба, момче.
Бордюк и Геслер дадоха подобни указания за своите състезатели. Отделението на Бордюк беше дало на Червеногърбото копеле името Мангонел, а Геслер и компания бяха нарекли своя кехлибарен Вътре-вън Старшия нокът.
Донесоха трите кутии и Фидлър се обърна към двамата си колеги сержанти:
— Така, сега тримата ще огледаме нашите състезатели и ще се закълнем, че не са им направени никакви промени, било с магия, с алхимия или по друг начин. Че са естествени като в деня, в който са намерени. Непроменени. Всеки от нас ще огледа всеки от трите скорпиона — толкова отблизо и дълго, колкото пожелае, включително с помощта на маг, ако реши, и ще се закълне гласно, в каквито там богове обикновено се кълне, като заяви възможно най-точно какво вижда. Започвам.
Махна с ръка и сложиха трите дървени кутии малко извън кръга от ножове. Отвориха капака на първата — на Бордюк — и Фидлър се наведе над нея. Помълча дълго и накрая кимна.
— Аз, сержант Стрингс от Четвърто отделение в Девета рота на Осми легион, заклевам се в призраците на Скръбния дом и във всички други гадни кошмари, които ме мъчат, че съществото пред мен е естествено, непроменен скорпион Червеногърбо копеле.
След това се премести при шампиона на Геслер и след дълъг оглед въздъхна, кимна и повтори тържествената си клетва в полза на скорпиона Вътре-вън, щъкащ нервно в дървената кутийка.
Накрая приключи със своята Весела женитба.
Геслер повтори процедурата, като се допита до Тавос Понд и Сандс при дългия си оглед на Веселата женитба. Фидлър се беше отдръпнал и с лека усмивка на брадатото си лице изчакваше търпеливо. Най-сетне Геслер изрече намусено клетвата си:
— Аз, сержант Геслер от Пето отделение на Девета рота на Осми легион, заклевам се в Двамата богове на лятото, Финир и Трийч, че съществото пред мен е естествен, непроменен скорпион Птича джвъчка — макар да знам, че в него има нещо, което не виждам и че скоро ще загубя спестяванията си в Сержантския залог.
Фидлър се ухили.
Бордюк се дотътри до Веселата женитба и почти натика лицето си в малката кутия. Това затули в сянка неподвижното същество, той изруга и се отдръпна.
— Би трябвало уж да разбирам от скорпиони, нали. Но видя ли ги, само ги мачкам — като всеки разумен човек. Вярно, познавах една курва, дето си носеше един на каишка на шията, златист такъв, като кожата на гърдите й — нежни цици бяха, такова, не обичаше да й ги бара много човек…
— Давай нататък — подкани го нетърпеливо Геслер.
— Не ме ръчкай. Не обичам да ме ръчкат.
— Добре, няма да те ръчкам. Просто си кажи проклетата клетва, преди сърцето ми да е паднало в гащите.
— Аз, Бордюк, от Шесто отделение на Девета рота на Осми легион, заклевам се в пухкавото коремче на Кралицата на сънищата, че съществото пред мен е естествен, непроменен скорпион Птича джвъчка и дано призракът на баща ми да си остане в гробницата, щото наследството бездруго си е мое и мога да си го загубя, нали? Да си умрял значи да не ти пука повече, нали? Дано си стои там, че ако не, съм обречен бащиният ми дух да ме мъчи цял живот.
— Най-лошото — измърмори Лютс.
— Още една думица от теб, боец — изръмжа му Бордюк докато се връщаше в кръга — и тая нощ ще направя да си единственият, който се хили.
— Освен това не е най-лошото — обади се Балгрид. — Майчинското мъчене — виж, това си е жив убиец. Колко може да издържи човек да е все на седем годинки?
— Двамата ще млъкнете ли! — изръмжа Бордюк и големите му възлести пръсти се извиха във въздуха, все едно че стискат невидими гърла.
— Готови ли сме? — кротко попита Фидлър.
— Ще се крие, нали? — рече Геслер. — Ще чака, докато двамата се дъвчат и мушкат един друг, преди да скочи на накълцания оцелял! Това е цялата работа, нали? Пихтиестият й мозък е по-чист от техните, по-чист и по-хитър, нали?
Фидлър сви рамене.
— Това не знам, Геслер. Свърши ли?
Десантчикът с бронзовата кожа се отпусна, само мускулите на челюстта му се бяха стегнали на възли.
— Тръгна ли приказката, Кътъл?
— Повтарят всяка дума, откакто се пусна, Фид — отвърна тихо сапьорът.
— Виж ти как се раждали легендите — избоботи с насмешливо удивление Корик.
— На арената — изкомандва Фидлър.
Вдигнаха предпазливо трите кутийки над арената.
— На равно разстояние? Добре. Обръщайте ги, момчета.
Мангонел се приземи първи, с извита нагоре опашка и изпънати щипци, заситни към бариерата от ножове след което, едва на косъм от железните остриета, спря, тръгна назад и твърдата му коруба почервеня с характерния му безумен гняв. Старши нокът го последва, скочи долу сякаш готов за бой, зеленикавата течност заискри под кехлибарената обвивка.