Веселата женитба излезе последна, бавно и отмерено, толкова бавно, че сякаш търкаше коремчето си в пясъка. С подвити щипци, с кривната настрана и отпусната опашка. Много по-дребна от другите два скорпиона, тя изглеждаше някак лъскава и плоска.
— Ако измъкне два ножа от кръга и ги използва, ще те убия, Фид! — изсъска Геслер.
— Не й трябват — отвърна Фидлър с раздвоено внимание между това, което ставаше на арената, и пространния коментар на Иб, чийто глас беше станал дрезгав от напрежение, докато описваше витиевато нещо, което поне до този момент не заслужаваше никакъв коментар.
Това изведнъж се промени, като почти едновременно се случиха три неща. Веселата женитба заситни към центъра на арената. Всички естествени оръжия на Мангонел се наежиха, той заотстъпва и обвивката му стана яркочервена. Старши нокът изведнъж свърна на една страна и затича към най-близката стена от остриета, спря се миг преди да се сблъска с тях и замаха бясно с щипците си.
— Май си иска мама, Хъб — отбеляза сухо Корик.
Треньорът на Старши нокът тихо изхленчи в отговор.
Трите скорпиона стояха замръзнали по местата си. Накрая Веселата женитба вдигна опашката си.
И всички освен Фидлър зяпнаха невярващо, щом Веселата женитба сякаш се… раздвои. Хоризонтално. В два еднакви, но по-тънки, по-плоски скорпиона. Които след това се втурнаха, единият към Мангонел, другият към Старши нокът — всеки от двамата като селско псе, нападащо самец бедерин, толкова несъпоставими бяха размерите им.
Червеногърбото копеле и Вътре-вън се бореха отчаяно, но не можеха да се опрат нито на бързината, нито на яростта, с която защракаха мъничките щипци — през крака, опашка, свивки на крайници, и накрая, след като по-едрото същество остана неподвижно и безпомощно, последва лекото, почти деликатно боцване с жилото.
През прозрачната обвивка на Вътре-вън ужасното светлозелено на отровата се видя ясно — и се описа с гадни подробности от Иб, — щом се плъзна от дупчицата, докато красивият доскоро кехлибар на Старшия нокът се замести от болнаво зелено, което стана още по-тъмно и накрая — мъгливо черно пред очите им.
— Мъртъв като сухо говно — простена Хъб. — Старши нокът…
Мангонел го сполетя същата съдба.
След като враговете им бяха надвити, двете скорпиончета Птича джвъчка се втурнаха назад в обятията си… и само за едно мигване на окото отново се сляха в едно.
— Измама! — ревна Сторми и ръката му зашари за кремъчния меч.
Геслер и Трут скочиха да усмирят побеснелия си другар.
— Гледахме, Сторми! — кресна му Геслер. — Гледахме за всичко — и се заклехме! Аз се заклех! Във Финир и в Трийч се заклех, проклет да си! Как да можехме да разберем, че „Весела женитба“ е нещо повече от тъпо име?
Фидлър вдигна глава и срещна твърдия поглед на Кътъл. Устните му замърдаха беззвучно: „Забогатяхме, копеле такова.“
Сержантът се озърна за последно към Геслер и Трут, които дърпаха назад разпенения Сторми, след което се премести и седна до Иб.
— Така. Момче, това, което следва, е само за морската пехота и особено за сержантите. Тази нощ ние ще си направим Веселата женитба с един голям лош Мангонел. Ще обясня какво заповяда адюнктата — повтаряй каквото казвам, Иб, дума по дума — ясно?
От залез-слънце бяха изтекли три камбани време. Прахта от Стената на Вихъра закриваше звездите и тъмнината извън лагерните огнища ставаше почти непроницаема. Отделения от пехотата тръгваха за последната смяна на постовете. В лагера на хундрилите воините сваляха тежките си брони и се готвеха за лягане. Покрай външните окопи на войнишкото походно селище патрулираха конните воини на Уик и Сети.
Фидлър се върна от ротните фургони при огъня на Четвърто отделение с торбата с личните си вещи, сложи я на земята и я развърза.
Кътъл се беше проснал наблизо и гледаше как сержантът изважда увити в кожа предмети с различна големина. След няколко мига беше подредил пред себе си десетина и започна да ги развива. Лъсна гладко дърво и черно желязо.
Другите от отделението бяха заети с последна проверка на оръжието и снаряжението си и мълчаха. Напрежението сред малката войнишка група бавно се усилваше.
— От доста време не бях виждал такъв — измърмори Кътъл. — Виждал съм имитации, някои почти толкова добри като оригиналите.
— Останали са няколко — изсумтя Фидлър. — Опасността е в отката, защото ако е много силен, проклетото нещо избухва в ръцете ти при изстрела. Тоя модел го измислихме двамата с Хедж, после намерихме една бижутерка от Мейр в град Малаз — представа нямам какво правеше там…