Трул Сенгар отговори тихо и много хладно:
— Не съм крадец.
Водачът на клана се обърна към Онрак.
— Изборът ти е добър, Онрак Прекършени.
„Знам.“
— Монок Очъм, Логрос имат ли представа кой може да е този ренегат шаман?
— Тенаг Илбайе — веднага отвърна Монок Очъм. — Вероятно си е избрал ново име.
— И Логрос са сигурни?
— Всички други са отчетени — освен Килава Онас.
„Която си остава в тленната си плът и затова не може да е сред ренегатите.“
— Роден в клана на Бан Райил, тенаг соултейкън. Преди да го изберат за шаман на клана, беше известен като Харан’Алле, роден в Лятото на Голямата смърт, сред Карибу. Беше верен шаман…
— Докато не се провали срещу Форкрул Ассаил във Войната на Ледерон — прекъсна го Монок Очъм.
— Както се провалихме и ние — изхриптя Онрак.
— В смисъл? В какво се провалихме?
— В това, че избрахме да гледаме на поражението като на предателство. Но с тази наша сурова присъда над своите паднали ближни извършихме предателство. Тенаг Илбайе се постара да изпълни задачата си. Поражението му не беше по негов избор. Кажи ми, кога изобщо сме триумфирали в сблъсък с Форкрул Ассаил? Така че Тенаг Илбайе беше обречен от самото начало. И все пак прие това, което му бе повелено. Като много добре разбираше, че ще бъде победен и заради това — осъден. Това разбрах, Монок Очъм, и чрез теб ще заявя на Логрос и на всички Т’лан Имасс: тези ренегати са наше дело.
— Тогава нам се пада да се справим с тях — изръмжа Ибра Голан.
— А ако се провалим? — запита Онрак.
Никой от двамата Т’лан Имасс не можа да отвърне на това. Трул Сенгар въздъхна.
— Ако ще ги спираме тези ваши ренегати, май трябва да тръгваме.
— Ще тръгнем. През лабиринта на Телланн — заяви Монок Очъм. — Логрос се съгласи, че можете да ни придружите по пътя.
— Много великодушно от негова страна — измърмори Трул Сенгар.
Монок Очъм беше готов да разтвори лабиринта, но спря и отново погледна Онрак.
— Когато се… закърпи, Онрак Прекършени… къде беше другата част от тялото?
— Не знам. Беше… отнесена.
— И от кого?
„Обезпокоителен въпрос, наистина.“
— Не зная, Монок Очъм. Но има още една подробност, която ме притеснява.
— И тя е?
— Ренегатът беше посечен на две с един удар.
Лъкатушещата пътека, повела ги нагоре по каменистия склон, й беше твърде позната и Лостара Юил се намръщи. Перла вървеше на няколко крачки зад нея и мърмореше всеки път, щом ботушите й откъртеха камък и той се търкулваше надолу. Чу го как изруга, когато един камък изтрещя покрай пищяла му, и мръщенето й преля в зла усмивка.
Гланцът на кучия син се пропукваше и разкриваше грозни страни, в които тя намираше повод и за насмешка, и за странно, смътно привличане. Вече бе твърде възрастна, за да мечтае за съвършенство — вместо него бе открила някаква изкусителност в недостатъците. А Перла ги притежаваше в изобилие.
Най-много го дразнеше това, че бе отстъпил водачеството, но този терен бе на Лостара, на спомените й. Подът на древния, открит под небето храм лежеше точно отпред — мястото, където беше забила стрела в челото на Ша’ик. И ако не бяха онези двама нейни телохранители — особено онзи Тоблакай, — този ден щеше да завърши с още по-голям триумф, щом Червените мечове се върнеха в Г’данисбан с главата на Ша’ик, набучена на пика. С това бунтът щеше да приключи, преди да е започнал.
Животът на толкова хора щеше да е пощаден, ако беше станало това, ако реалността се беше държала точно толкова безпогрешно, колкото сцената в ума й. Заради такива неща съдбата на цял субконтинент се беше преобърнала невъзвратимо и се бе стигнало до мизерия и безсмислено проливане на кръв.
„Онзи проклет Тоблакай. С проклетия му дървен меч. Ако не беше той, как ли щеше да изглежда този ден? Първо, сигурно нямаше да сме тук. Нямаше да се наложи Фелисин Паран да прекоси цялата земя на Седемте града, за да избяга от ужаса и да попадне в ръцете на озверели бунтовници. Колтейн щеше да е жив, да стяга имперския юмрук около всеки тлеещ въглен, преди да се е разразил пожарът. А Върховният юмрук Пормквал щеше да се яви пред императрицата, за да даде отчет за своето бездарие и поквара. Само да го нямаше онзи омразен Тоблакай…“
Тя подмина големите канари, зад които се бяха крили, после другата, от която бе могла да се прицели достатъчно отблизо, та изстрелът да е смъртоносен. И тук, на десет крачки от пода на храма, лежаха останките на последния Червен меч, паднал по време на изтеглянето.
Лостара стъпи на покрития с каменни плочи под и спря.
Перла пристъпи до нея и се огледа с любопитство. Лостара посочи.