— Тя беше ето тук.
— Телохранителите й не са си направили труда да погребат Червените мечове — подхвърли той.
— Защо да го правят?
— Изглежда, че и с Ша’ик не са си направили труда — продължи Нокътят и се приближи до едно тъмно петно между двете колони на древна порта.
Лостара го последва и сърцето й изведнъж затупка.
Тялото беше малко, увито в разръфано от вятъра платнище от шатра. Черната коса беше расла дълго, дълго след смъртта и ефектът — след като Перла се наведе, дръпна платнището и откри съсухреното лице и черепа — бе ужасяващ. Дупката, пробита от стрелата в челото й, откриваше череп, пълен с навят от вятъра пясък. Още ситен пясък беше запълнил очните кухини на трупа, ноздрите и зейналата уста.
— Рараку си взима своето — промълви Перла. — А сигурна ли си, че това е Ша’ик, скъпа?
Тя кимна.
— Книгата на Дрижна й беше предадена, както обясних. Връчиха я в ръцете й. От което, според пророчеството, трябваше да стане прераждане, а то на свой ред да предизвика Вихъра, Апокалипсиса… бунта.
— Опиши ми още веднъж телохранителите й.
— Един Тоблакай и онзи, когото знаят като Леоман от Флейлс. Най-личните телохранители на Ша’ик.
— И все пак, изглежда, бунтът не е имал нужда от Ша’ик, нито от Вихъра. Той вече е бил в ход, когато Фелисин е пристигнала тук. Следователно какво е станало в този момент? Да не би да намекваш, че тези телохранители просто са… чакали? Тук? Какво са чакали?
Лостара сви рамене.
— Прераждането може би. Красотата на пророчествата е в това, че са отворени за безброй реинтерпретации, според случая. Глупаците просто са чакали и чакали…
Намръщен, Перла се изправи и се огледа.
— Но прераждането все пак се случи. Вихърът се вдигна, за да даде фокус — да осигури яростното сърце на бунта. Всичко стана точно така, както беше предречено. Чудя се…
Лостара го изгледа изпод спуснатите си клепачи. Призна, че в жестовете му има някакво изящество. Елегантност, която можеше да мине за женствена, стига да не беше толкова смъртно опасен мъж. Като кобра, спокоен и сдържан… докато не го предизвикаш.
— Но погледни я — отвърна му тя. — Никакво прераждане не е имало. Само си губим времето тук, Перла. Може би Фелисин просто се е спряла тук, натъкнала се е на всичко това, преди да продължи по пътя си.
— Нарочно се правиш на глупава, скъпа — промърмори той и я разочарова, че не се хвана на въдицата.
— Нима?
Усмивката му я подразни още повече.
— Лостара, съвсем права си в това, че от този труп не би могло да се прероди нищо. От което следва единственото възможно заключение. Ша’ик, която си е жива и здрава в сърцето на Рараку, не е същата Ша’ик. Въпросните двама телохранители са й намерили… заместничка. Натрапница. Някоя, която са могли да наместят добре в ролята — гъвкавостта на пророчествата, за която спомена преди малко, им е послужила добре. Преродена. Много добре, и по-млада външно, нали? В края на краищата една старица не би могла да поведе армия в нова война. Освен това за една старица би било доста трудно да убеди когото и да било, че се е преродила.
— Перла.
— Какво?
— Отхвърлям възможността… Да, знам какво си мислиш. Но това е невъзможно.
— Защо? Нищо друго не пасва толкова…
— Не ми пука колко добре пасва! Това ли само сме всички ние, смъртните? Жертви на извратена ирония, предизвикващи насмешливия грак на безумни богове?
— Грак на врани, грак на богове — образът ми харесва, мила. Колкото до извратената ирония — по-скоро изтънчена ирония. Не допускаш ли, че Фелисин би се вкопчила в такава възможност да се окаже прекият инструмент за отмъщение срещу сестра си? Срещу империята, която я изпрати на каторга? Съдбата може да ти се предложи сама, но все пак всяка възможност трябва да се прегърне — съзнателно и жадно. Съвпаденията във всичко това не са били толкова въпрос на случайност — по-скоро навременно съчетание на желания и нужди.
— Трябва да се върнем при адюнктата — заяви Лостара.
— Уви, Вихърът е между нас и нея. В тази сфера на сила не мога да използвам лабиринти, за да ускоря пътуването ни. А твърде много време ще загубим, ако я заобиколим. Не се бой, ще успеем да стигнем навреме до Тавори с ужасното си разкритие. Но ще трябва да минем през Вихъра, през самата Рараку. При това — кротичко, внимателно. Ако ни разкрият, ще е фатално.
— Доволен си от това, нали?
Очите му се разшириха — изражение, което твърде много бе започнало да й допада, осъзна тя с раздразнение.
— Не е честно, скъпа моя Лостара Юил. Доволен съм, че загадката бе разгадана, че задачата ни да разберем каква съдба е сполетяла Фелисин е изпълнена. Доколкото можем да съдим дотук, разбира се.