— А намерението ти да издириш водача на Ястребовия нокът?
— О, мисля, че и в тази област скоро ще получа удовлетворение. Всъщност нещата започват да се съчетават чудесно.
— Видя ли? Знаех си, че си доволен!
Той разпери ръце.
— Е какво сега, да изтерзая плътта си със самобичуване ли искаш? — Тя вдигна вежда, при което очите му подозрително се присвиха за миг, след което той продължи: — С тази мисия почти приключихме, момичето ми. И много скоро ще можем двамата да си седнем в някоя прохладна шатричка, с бокалите изстудено вино в ръце, и блажено да си разсъждаваме над безбройните открития, които сме направили.
— Търпение нямам — сухо измърмори тя и скръсти ръце.
Той се извърна към Вихъра. Бесният ураган стигаше до небесата, въртеше с грохот нагоре безкраен порой от прах.
— Разбира се, най-напред ще трябва да преодолеем защитите на богинята, незабелязано. Твоята кръв е Пардю, на теб тя няма да обърне внимание. Аз, от друга страна, съм четвърт Тайст Андий…
Лостара се сепна.
— Нима?
Изненадан, той я погледна през рамо.
— Не знаеше ли? Майка ми е от Дрейф Авалий, белокоса красавица — така поне са ми разправяли, защото нямам преки спомени, оставили са ме с баща ми веднага щом са ме отбили.
Въображението й оформи картинка с Перла, сучещ от майчина гръд, и я досмеша.
— Значи си се родило живичко?
И се усмихна на обиденото му мълчание.
Поеха надолу към падината. Свирепата буря на Вихъра ревеше несекващо, издигаше се като безкрайна кула пред тях. Свечеряваше се. Храната им бе привършила, но запасите им вода бяха предостатъчно, след като ги попълниха от извора близо до рухналия храм. Ботушите на Лостара се бяха пробили, а мокасините на Перла вече приличаха на дрипи. Шевовете на дрехите им се бяха раздрали под неумолимия зной на слънцето. Кожата се беше напукала, желязото бе ръждясало след мъчителния им преход през лабиринта Тирлан.
Чувстваше се изтощена и съсухрена. Знаеше, че изглежда поне с десет години по-стара. Поредната причина да изпитва ту гняв, ту отчаяние, щом погледнеше здравото, гладко лице на Перла и странно дръпнатите му очи, толкова светли и бистри. Толкова леко стъпваше, че й се искаше да го удари по главата.
— Как смяташ да избегнеш вниманието на Вихъра, Перла? — попита тя, докато приближаваха пясъчния вал.
Той сви рамене.
— Имам си план. Може да подейства, може и да не подейства.
— Като повечето ти планове. Кажи ми тогава каква рискована роля си предвидил за мен?
— Рашан, Тир и Мийнас — отвърна той. — Вечната война. Този фрагмент от лабиринт пред нас не е напълно разбран от самата богиня. Нищо изненадващо — едва ли е била нещо повече от леко полъхващо духче. Аз обаче го разбирам… във всеки случай по-добре от нея.
— Можеш ли поне веднъж да отговориш точно? „Боли ли те?“ — „О, лабиринтите Мокра, Рашан и Омтоуз Феллак, от които идват всички болежки под коляното…“
— Е, добре. Добре. Смятам да се крия в сянката ти.
— Хм, вече съм свикнала с това, Перла. Но съм длъжна да отбележа, че тази Стена на Вихъра скрива напълно светлината на залеза.
— Вярно, но тя все пак съществува. Просто ще трябва да стъпвам внимателно. Стига, разбира се, да не правиш никакви резки, неочаквани движения.
— Такава мисъл още не ми е хрумвала в компанията ти, Перла.
— А, това е добре. Аз обаче, от своя страна, се чувствам длъжен да изтъкна, че непрекъснато се мъчиш да разпалваш известно напрежение между двама ни. Твърде, ъъъ, непрофесионално. Странното е, че като че ли това се усилва с всяка обида, която ми нанасяш. Странна форма на флирт…
— Флирт? Проклет глупак! Много по-щастлива ще съм да видя как оная проклета богиня ще те напердаши хубаво, поне заради удовлетворението, което ще получа…
— Точно за това говорех, скъпа.
— Нима? Сигурно ако те заливах с вряло масло, щеше да ми кажеш — между писъците — да не ти хапя… — Млъкна и зъбите й скръцнаха.
Перла благоразумно си замълча.
„Да, ще го фрасна.“
— Искам да те убия, Перла.
— Знам.
— Но засега ще се задоволя с това, че ще си в сянката ми.
— Благодаря. А сега просто продължи напред, лекичко и ситно. Право през стената от пясък. А, и не забравяй да примижиш хубаво — не бих искал тези прелестни прозорчета от пламък да пострадат…
Беше очаквала да срещне отпор, но проникна без никаква съпротива. Шест стъпки в непрогледен охрен свят, после навън, в опърлената от зноя равнина на Рараку, и тя примига в мъгливата светлина на привечерта. Още четири крачки и стъпи на нагорещена скала. Обърна се.
Усмихнат, Перла вдигна ръце, с дланите нагоре. Бе на крачка зад нея.