— Питаш ме какво иска Котильон от вас? Че аз откъде да знам? — Изведнъж се присви. — А дали ми вярва?
— Не.
— Какво „не“? Ума ли си си загубил, момко? Тук няма да го разбереш! Макар че жена ми би могла — тя все чисти и чисти — така си мисля поне. Макар че отказва да пипа жертвените дарове — малките ми дечица бок’арала ги оставят навсякъде, където мина, разбира се. Започнах да свиквам с миризмата. Та докъде бях стигнал? О, да, прескъпа ми Апсалар — дали да не пофлиртуваме двамцата? Това ако не накара дъртата вещица да се пеняви и да съска! Хи-хи!
— По-скоро бих флиртувала с бок’арал — отвърна тя.
— Бива, бива — не съм ревнив, ще се увериш в това, драга. Все едно, много са, можеш да си избираш. Е, гладни ли сте ми? Жадни? Дано да сте си донесли провизии. Просто продължете нагоре по стъпалата, пък ако ви попита, не сте ме виждали.
И Искарал Пъст изчезна.
Апсалар въздъхна.
— Може пък… жена му да се окаже по-поносима домакиня.
Кътър я изгледа накриво. „Нещо се съмнявам.“
21.
Няма смърт в светлина.
„Мезла, всички до един“, мърмореше Фебрил и куцукаше задъхан по изронения прашен път. Малко неща на този свят можеха вече да го радват. Малазанците. Отпадащото му старческо тяло. Сляпата безумна сила, така брутално проявена в богинята Вихър. Светът според него затъваше в хаос и всичко, което беше нявга — всичко, — бе останало в миналото.
Но миналото не беше мъртво. Беше само заспало. Само грижливото, премерено възкресяване на старите образци можеше да донесе прераждане. Не онова прераждане, което бе извършила Ша’ик — което не беше нищо повече от изхвърлянето на стар, съвсем похабен съсъд заради нов, не толкова разнебитен. Не, прераждането, което си представяше Фебрил, бе много по-дълбоко.
Някога той беше служил на Енкура на Свещения Фалад. Святият град Угарат и многобройните му подчинени градове бяха в разгара на своето Възраждане. В Угарат учеха и процъфтяваха единадесет велики школи. Преоткриваше се отдавна забравено знание. Цветът на една велика цивилизация се беше обърнал към слънцето, започнал бе да се разтваря.
Мезла с техните неумолими легиони бяха унищожили… всичко. Угарат беше паднал под Дасем Ълтър. В училищата бяха нахлули войници и бяха побеснели, когато откриха, че многобройните им богатства и текстове са изчезнали, заедно с техните философи и учители. Енкура беше разбрал добре жаждата на мезла за знание, страстта на императора към чуждите тайни — и Свещеният регент на града нямаше да им даде нищо. Заповядал бе на Фебрил седмица преди идването на малазанските армии да затвори всички училища, да събере стотиците хиляди ръкописи и подвързани томове, древните реликви от Първата империя, както и самите учители и схолари. С декрет на Регента колизеумът на Угарат бе станал център на голям пожар и всичко бе изгоряло и унищожено. Учените бяха разпънати на кръстове — онези от тях, които сами не се хвърлиха в пламъците в пристъп на лудост и на скръб — и телата им бяха нахвърляни в ямите върху натрошените реликви край градските стени.
Фебрил беше изпълнил повеленото му в своя последен жест на вярност и на чиста, неопетнена доблест. Ужасният акт беше необходим. Отказът на Енкура беше може би най-мъжествената проява на съпротива за цялата война. Заради нея Свещеният регент плати с живота си, след като, както разправяше мълвата, ужасът, обзел Дасем Ълтър, щом чул за деянието, беше преминал в гняв.
Междувременно Фебрил беше изгубил вярата си и това го беше прекършило. С изпълнението на заповедта на Енкура до такава степен бе разгневил баща си и майка си — и двамата образовани благородници, — че те се бяха отрекли от него. И в онази нощ Фебрил беше изгубил разсъдъка си; съвзе се чак когато зората оцапа хоризонта и той разбра, че е убил родителите си. И техните слуги. Че е отприщил магия, която бе съдрала плътта на домашните стражи. Че през него се е изляла такава мощ, че да го състари с десетки години и да направи тялото му съсухрено и сбръчкано, с крехки и изкривени кости.
Старецът, изкуцукал в онзи ден през градската порта, беше съвсем незабележим. Енкура го беше търсил, ала Фебрил бе успял да се изплъзне на Свещения регент и да го остави на собствената му съдба.
Непростимо.
Корава дума. Истина, по-твърда от камък. Но Фебрил така и не можеше да реши за кое престъпление се отнася. Три ли бяха предателствата, или две? Беше ли унищожението на цялото онова знание — избиването на всички учени и учители — беше ли то, както по-късно обявиха мезла и други Фалад’ан — най-мръсното от всички деяния? По-мръсно дори от избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс? Толкова мръсно, че името на Енкура да се превърне в проклятие за мезла, както и за всички обитатели на Седемте града? „Три, а не две?“