Понесоха го надалече, над някакво море, после към остров, на който се издигаше тромава кула, с плосък и достатъчно здрав покрив, над който драконът да разпери широко криле, да застине във въздуха и да кацне.
Ноктите се разтвориха и Л’орик се изтъркаля върху надраскания с дълбоки жлебове каменен под. Превъртя се до ниската стена на парапета и бавно се надигна.
И зяпна огромния златистобял дракон, чиито искрящи очи, както усети инстинктивно, се бяха приковали с укор в него. Върховният маг успя само да свие рамене.
— Търсих те, татко.
Озрик не си падаше по мебели и вътрешна украса. Залата под широката платформа на покрива беше гола, подът бе осеян с останки от лястовичи гнезда, въздухът вонеше на птича тор.
Л’орик отпусна гръб на стената, скръсти ръце и загледа баща си, който крачеше нервно напред-назад.
На външност беше чистокръвен Лиосан, висок и бял като сняг, с дълга вълниста сребърна коса, прошарена със златни кичури. В очите му сякаш бушуваше вътрешен пламък, и той с цвета на косите му, като сребро, облизано от злато. Беше облечен в сива кожена броня, с меч съвсем същия като този на кръста на Л’орик.
— Татко. Кралицата на сънищата вярва, че си изгубен — след дълго мълчание промълви той.
— Така е. Или поне беше така. И искам да си остане така.
— Не й ли вярваш?
Баща му спря, изгледа го за миг и отвърна:
— Разбира се, че й вярвам. И колкото по-малко знае, толкова по-чиста е вярата ми. Какво търсиш тук?
„Копнежът понякога е за предпочитане пред реалността.“
Л’орик въздъхна.
— Дори не съм сигурен къде е „тук“. Тръгнах… да търся истини.
Озрик изсумтя и закрачи отново.
— Преди малко каза, че си ме търсил. Как откри дирята ми?
— Не съм я открил. Това, че те търсех, беше някак… общо. Друго търсене ме доведе тук.
— И за малко щеше да те убие.
Л’орик кимна и огледа залата.
— Тук ли живееш?
Баща му отвърна с гримаса.
— Наблюдателен пункт. Небесните крепости на К’Чаин Че’Малле неизменно подхождат от север, над водата.
— Небесни крепости… също като Лунния къс ли?
— Да.
— И в летящата крепост на Рейк ти си поел по пътя, довел те дотук. Откри ли нещо, което Тайст Андий, Господарят на Мрака, да не знае?
Озрик изсумтя.
— Само това, което бе под краката му. По Лунния къс имаше следи от повреди, от пробойни. След това — от погром. Все пак някои оцелели, поне достатъчно, за да поемат пътя обратно. Но така и не могли да прехвърлят ледените полета. Знаеш ли, че ледникът, държал в обятията си Лунния къс, е пропътувал с товара си хиляда левги? Хиляда левги, Л’орик, преди двамата с Рейк да се натъкнем на него северно от платото Ледерон?
— Твърдиш, че Лунният къс първоначално е бил една от небесните крепости, които са пристигнали тук?
— Така е. Три дойдоха, откакто съм тук. Нито една не устоя срещу Дерагот.
— Срещу кое?
Озрик се спря и отново изгледа сина си.
— Хрътките на Мрака. Седемте звяра, с които Десимбелакис сключи своя пакт — о, Безименните бяха потресени от този нечестив съюз! Седемте звяра, Л’орик, които дадоха името на Седемте града, макар точно за тази истина да не се е съхранил спомен. Седемте Свети града от наше време не са първоначалните, разбира се. Само числото се е запазило.
Л’орик притвори очи и отпусна глава на влажната каменна стена.
— Дерагот. Какво е станало с тях? Защо са тук, а не там?
— Не знам. Може би има нещо общо с насилственото рухване на Първата империя.
— Този лабиринт кой е?
— Никакъв лабиринт не е, Л’орик. Спомен. Вярвам, че скоро ще свърши, защото се… свива. Ако полетим на север, към края на деня ще видиш пред себе си стена от нищо, от забрава.
— Спомен. Чий спомен?
Озрик сви рамене.
— На Рараку.
— Говориш все едно пустинята е нещо живо, разумно същество.
— А не е ли?
— Твърдиш, че е?
— Не, не твърдя това. Питах тебе — нали току-що дойде оттам?
Л’орик отвори очи и погледна баща си. „Отчайващ човек. Нищо чудно, че Аномандър Рейк е изтървал нервите си.“
— А онези получовеци, дето тичаха с Дерагот?
— Странен обрат, нали? Единственият акт на одомашняване от страна на Дерагот. Повечето учени в своя нагъл видов шовинизъм са убедени, че хората са одомашнили кучетата, но напълно е възможно да е било обратното, поне в началото. Кой с кого е тичал?
— Но тези същества не са хора. Не са дори Имасс.
— Не са, но един ден ще станат. Виждал съм и други, притичват покрай вълчите глутници. Изправената стойка им осигурява по-добра видимост, ценна придобивка, допълваща превъзходството на вълците в слух и обоняние. Съчетанието буди респект, но все пак господарите са вълците. След време това ще се промени… но не и за тези, които служат на Дерагот, подозирам.