— Защо?
— Защото предстои да се случи нещо. Тук, в този затворен спомен. Надявам се само на привилегията да бъда свидетел, преди светът да изчезне съвсем.
— Ти нарече Дерагот Хрътки на Мрака. Да не би да са деца на Майката Тъма?
— Ничии деца не са — изръмжа Озрик и поклати глава. — Намирисват на нещо такова, но всъщност нямам представа. Просто името изглежда подходящо. „Дерагот“, на езика на Тайст Андий.
— Хм, всъщност би трябвало да е „Дера’тин’джерагот“.
Озрик изгледа накриво сина си и въздъхна.
— Същият като майка си. Чудно ли е тогава, че не можехме да се търпим с нея? До третия ден. Винаги до третия ден. Цял живот можехме да изживеем в тези три дни. Възторг, утеха, взаимно презрение. Едно, две, три.
Л’орик извърна глава.
— А със сина си?
— Едва ли повече от три камбани — изсумтя Озрик.
Л’орик се надигна и изтупа прахта от дланите си.
— Е, добре. Може би ще ми потрябва помощта ти за отварянето на пътя обратно към Рараку. Но сигурно искаш да научиш нещо за Лиосан и Куралд Тирлан. Твоят народ изгуби закрилника си. Те се молят да се завърнеш, татко.
— А твоят питомец?
— Убит е. От Т’лан Имасс.
— Тогава си намери друг — каза Озрик.
Л’орик се намръщи.
— Не е толкова лесно! Все едно, никакво чувство за отговорност ли не изпитваш към Лиосан? Проклятие, те те почитат!
— Лиосан почитат единствено себе си, Л’орик. Аз бях просто фигурант. Куралд Тирлан може да изглежда уязвим, но не е.
— А ако тези Дерагот наистина се окажат слуги на Мрака? Пак ли ще твърдиш същото, татко?
Той помълча за миг, после закрачи към зейналия вход и излезе, като мърмореше:
— Тя е виновна…
Л’орик го догони отвън.
— Тази… наблюдателна кула. На Джагът ли е?
— Да.
— Тогава къде са те?
— На запад. На юг. На изток. Но не и тук — не съм виждал нито един.
— Не знаеш къде са, нали?
— Няма ги в този спомен, Л’орик. Това е. Сега постой тук.
Върховният маг остана до кулата, докато баща му се превъплъти в драконовия си облик. Въздухът изведнъж се изпълни със сладникаво-лютива миризма и се замъгли. Също като Аномандър Рейк, Озрик беше повече дракон, отколкото всичко друго. Бяха братя по кръв, макар и несъвместими по нрав. „Жалко, че не мога да го разбера този мой баща. Кралицата да ме вземе дано, жалко, че не мога да го харесам дори.“ Пристъпи напред.
Драконът вдигна предната си ръка и разтвори пръсти. Л’орик се намръщи.
— Бих предпочел да яхна раменете ти, татко…
Но ръката на огромното влечуго се протегна и се затвори около него.
Реши да изтърпи унижението в мълчание.
Озрик летеше на запад, над крайбрежната ивица. Скоро напред се появи дълъг лес и сушата възви на север. Въздухът, заплющял между люспестите пръсти, стана студен, след това — леден. Земята долу започна да се издига, дървесата по планинските склонове станаха иглолистни. После Л’орик видя снега, стичащ се като замръзнали реки в дерета и клисури.
Не можеше да си спомни планини от бъдещето, наподобяващи тази древна гледка. „Може би този спомен е изкривен, като толкова други.“
Озрик започна да се спуска… и Л’орик изведнъж видя под себе си огромна бяла пустош, сякаш извисяващата се пред тях планина беше прорязана почти на две. Към този прорез се приближаваха.
Целта на дракона беше една почти равна, покрита със сняг ивица. Южният й край представляваше стръмна пропаст. А на север… непроницаема забрава.
Озрик изплющя с криле, вдигна облаци пухкав сняг, увисна за миг на място и пусна Л’орик.
Върховният маг затъна до кръста в сняг. Изруга и зарита, докато стъпалата му намерят по-твърда опора.
Озрик бързо се въплъти в тялото на Лиосан, закрачи към него и вятърът развя бялата му коса.
В заглъхващия край на спомена витаеха… неща. Някои от тях се движеха немощно. Озрик закрачи към тях през дълбокия сняг и заговори:
— Същества, спъват се по границите му, можеш да ги видиш тук-там. Повечето умират бързо, но някои се задържат.
— Какво са?
— Демони най-вече.
Озрик смени леко посоката, приближи се към едно такова създание, от което се вдигаше пара. Четирите му крайника помръдваха, то дращеше с нокти в кишата около себе си.
Баща и син се спряха пред него.
Беше голямо колкото куче и подобно на влечуго, с четири ръце като на маймуна. Широка плоска глава с голяма уста, две цепки за ноздри и четири влажни, леко издути очи, разположени като диамант, с вертикални зеници и изненадващо отворени под силния блясък на снега и небето.