Той отвърна със сдържан поклон.
— Добре, Избрана.
Ша’ик го изгледа замислено.
— Внимавай, Бидитал.
Забеляза как старецът леко пребледня, преди да кимне.
— Винаги внимавам, Избрана.
Тя го освободи с небрежно махване с ръка.
Бидитал се поклони ниско, стисна тоягата си и изкуцука от стаята. Мина през другите няколко помещения, покрай дузината мълчаливи воини на Маток и най-сетне излезе навън, в хладния нощен въздух.
„Да отзова сенките си ли, Избрана? Заповед или не, не съм толкова глупав, че да го направя.“
Сенките се сгъстиха около него, докато крачеше бавно по тесните улички между колиби и шатри. „Помниш ли мрака?“
Бидитал се усмихна. Скоро това парче от разбития лабиринт щеше да се превърне в самостоятелно селение. И богинята на Вихъра щеше да разбере, че е необходимо жречество, институция на власт тук, в света на смъртните. А в тази институция нямаше да има място за Ша’ик, освен някой малък олтар навярно, в нейна памет.
Засега обаче първо трябваше да се справят с Малазанската империя в цялост, а за това Ша’ик, като съсъд на силата на Вихъра, бе необходима. Точно тази пътека от сенки беше наистина тясна. Бидитал подозираше, че съюзът на Фебрил с напанеца и с Камъст Релой е само временен. Безумният стар кучи син никак не обичаше малазанците. Кроежите му навярно предвиждаха скрито предателство накрая, измяна, която да доведе до взаимното унищожение на всички други интереси, освен личния му.
„А не мога да се добера до истината за това — слабост, която само укрепва ръката ми. Трябва да изпреваря. Трябва да остана до Ша’ик, защото аз ще съм ръката й, която ще смаже заговорниците.“
Нечий призрачен глас му изсъска и Бидитал спря и се сепна. Видя пред себе си Фебрил.
— Плодоносна ли беше срещата ти с Избраната, Бидитал?
— Както винаги, Фебрил — усмихна се той, зачуден как е успял старият върховен маг да се доближи толкова, без да го засекат тайните му телохранители. — Какво искаш от мен? Късно е.
— Дойде времето — изхриптя тихо Фебрил. — Трябва да избереш. Присъединяваш се към нас или стоиш настрана.
Бидитал вдигна вежди.
— Трета възможност няма ли?
— Да ни се противопоставиш ли? За съжаление, отговорът е „не“. Предлагам обаче да отложим засега този въпрос. Вместо това, чуй наградата, която ще ти дадем — ако се присъединиш към нас или просто се отдръпнеш от пътя ни.
— Награда? Слушам те, Фебрил.
— Тя ще се махне, както и Малазанската империя. Седемте града отново ще са свободни. Но Лабиринтът на Вихъра ще си остане, върнат на Дрижна — на култа на Апокалипсиса, който е и винаги е бил в ядрото на бунта. За този култ е нужен нов повелител, Върховен жрец, настанен в просторен и богат храм, почитан надлежно от всички. Какъв облик ще придадеш на този култ? — Фебрил се усмихна. — Ти като че ли вече си започнал, Бидитал. О, да, знаем всичко за твоите… специални дечица. Представи си тогава, че Седемте града са на твое разположение. Всичките Седем града, удостоени с високата чест да ти водят нежеланите си дъщери.
Бидитал облиза устни, очите му се разшаваха възбудено.
— Ще трябва да помисля над това…
— Няма време за мислене. Ела с нас или стой настрана.
— Кога започвате?
— Та ние вече сме започнали, Бидитал. Адюнктата и легионите й са само на няколко дни оттук. Вече сме раздвижили агентите си, всички са по местата си, готови да изпълнят възложените им задачи. Времето за нерешителност отмина. Решавай. Сега.
— Добре. Пътят ви е чист, Фебрил. Приемам предложението ви. Но моят култ трябва да си остане мой, с облик, какъвто аз избера. Никаква намеса…
— Никаква. Това е обещание…
— Чие?
— Мое.
— А Корболо Дом и Камъст Релой?
Фебрил се усмихна широко.
— Какво струват техните клетви, Бидитал? Императрицата бе получила преди клетвата на Корболо Дом. Ша’ик — също…
„Както и твоята, Фебрил.“
— Значи се разбрахме.
— Да.
Бидитал гледа след Върховния маг, докато той не се скри в тъмното. „Знае, че моите духове-сенки ме обкръжават, но е безразличен към тях. Трета възможност нямало. Ако бях отказал, вече щях да съм мъртъв. Знам го. Усещам хладния дъх на Гуглата тук, в тази улица. Силите ми са… компрометирани. Как?“ Трябваше да открие източника на самоувереността на Фебрил. Преди да може да направи каквото и да било, преди да може да предприеме какъвто и да било ход. „А и какъв ли да е този ход? Предложението на Фебрил е… блазнещо.“
Но Фебрил беше обещал ненамеса и в същото време бе показал нагло безразличие към властта, до която Бидитал вече се беше домогнал. Безразличие, подсказващо, че знае нещо много съществено. „В края на краищата човек не проявява безразличие към това, за което не знае нищо. Не и на този етап.“