Моук примижа и изгледа продължително Стрингс, сякаш се чудеше откъде го познава, после извади от кесията на колана си рибешки гръбнак и почна да си чисти зъбите.
— Някой тук да е чувал за един войник убиец? Тежката пехота, не знам коя рота, и легиона не го знам. Викаме му Бред Нечестивеца. Чух че утрепал единайсет пустинни воини за една нощ.
— Ми аз чух, че били осемнайсет едната нощ и тринайсет — другата — рече Том Тиси. — Ще трябва да питаме ония с ниските чела, като дойдат.
— Ами тука има техен човек — подхвърли Стрингс и повиши глас: — Флашуит! Я ела за малко при нас, моля те.
Земята сякаш се разтърси под стъпките й. Беше напанка и Стрингс се зачуди дали знае, че е жена. Мускулите по ръцете й бяха по-дебели от неговите бедра. Беше си отрязала цялата коса и по кръглото й лице нямаше никакви украси освен бронзовата халка на носа. Но очите й бяха смайващо красиви, зелени като смарагди.
— Да си чувала за един от тежката, Флашуит? Бред Нечестивия?
Удивително красивите й очи се разшириха.
— Петдесет души убил, викат.
— Кой легион? — попита Моук.
Тя сви рамене.
— Знам ли.
— Не е нашият значи.
— Знам ли.
— Добре де, а ти какво направи? — сопна се Моук.
— Убих петдесет души. Сега мога ли да си вървя? Трябва да се изпикая.
Обърна се и си тръгна. Всички я изгледаха зяпнали.
— Права ли го прави? — подхвърли Том Тиси.
— Що не питаш нея? — изсумтя Моук.
— Не бързам толкова да ме убият. Що не я питаш ти, Моук?
— А, ето ги и сержовете на тежката — смени темата Балм.
Мозел, Соублоун и Тъг все едно че бяха близнаци. И тримата бяха от град Малаз, типични за преобладаващата на острова смесена раса, а заплахата, която лъхаше от тях, идваше не толкова от ръста, колкото от държането им. Соублоун беше най-старата от тримата, корава жена със сиви кичури в дългата до раменете черна коса, с небесносини очи. Мозел беше мършав, тесните му очи издаваха канска кръв някъде в семейното родословие. Косата му беше на плитки и подрязана на един пръст дължина, както я носеха пиратите на Джакатан. Тъг беше най-едрият от тримата, с къса брадва в ръка. Щитът, окачен на гърба му, беше огромен, от тежко дърво, обкован с калай и обшит с бронзов ръб.
— Кой от вас е Стрингс? — изръмжа Мозел.
— Аз съм, защо?
Мъжът сви рамене.
— Нищо. Просто се чудех. А ти — той кимна към Геслер, — ти трябва да си морският, Геслер.
Настъпи неловко мълчание. После заговори Тъг. С тънък глас, сигурно излизаше от повреден ларинкс, предположи Стрингс.
— Чухме, че адюнктата щяла да иде утре при стената. С оня меч. После какво? Мушка с него ли? То какво да му мушкаш, пясъчна буря. А и не сме ли вече в Рараку? Святата пустиня? Пустиня като пустиня, нито усещаш нещо по-така, нито изглежда по-различно. Защо просто не ги изчакаме. Или да ги оставим да си изгният в тая проклета пустош? Ша’ик иска империя от пясък, да си я има.
Накъсаният глас беше непоносим за ушите и късаше нервите, но Тъг като че ли не се канеше да млъкне скоро.
— Много въпроси — заговори Стрингс веднага щом Тъг спря замалко да си поеме хрипливо дъх. — Тази пясъчна империя не може да бъде оставена, Тъг, защото заразата ще се разпространи — ще загубим Седемте града, а толкова кръв се е проляла за завземането им, че не можем да се откажем току-така. А макар да сме в Рараку, още сме в самото й начало. Може да е Свята пустиня, но прилича на всяка друга, да. Само че ако има някаква сила, тя е в това, което ти прави, след време. Може би не точно какво ти прави, а какво ти дава. Не е лесно да се обясни. — Той сви рамене.
Геслер се окашля.
— Вихърът е магия, Тъг. Мечът на адюнктата е отатарал. Ще има сблъсък между двете. Ако мечът на адюнктата се издъни, всички се връщаме у дома… или обратно за Ейрън…
— А бе, аз не го чух така — заговори Моук и спря да се изплюе на пясъка, преди да продължи. — Ако не можем да я пробием тая стена, обръщаме на изток, и после на север. Към Г’данисбан или Ерлитан, да речем. Да изчакаме Дужек Едноръкия и Върховния маг Тайсхрен. Чух даже, че и Греймейн може да бъде отзован от кампанията в Корелри.
Стрингс го зяпна.
— В чия сянка си стоял, Моук?
— Ами, логично е, нали?
Стрингс въздъхна и се изправи.
— Всичко това са приказки на вятъра, момчета. Рано или късно ще тръгнем слепешката накъдето ни поведат. — Тръгна към шатрите на отделението си.