„Аз не го искам.“
— Тя заповяда, сър.
Гамът въздъхна и пристъпи до коня. Толкова беше отслабнал, че му беше трудно дори да се качи на седлото. Двамата го изчакаха с влудяващо търпение. С пламнало и от усилието, и от срама лице, Гамът най-сетне се качи на коня, краката му успяха да намерят стремената, пое юздите от ръката на Темъл и изръмжа на Кенеб:
— Води.
Подкараха на изток, на почтително разстояние от стената от побеснял пясък. След стотина разтега завиха към група от петима души, възседнали конете си и неподвижни. Адюнктата, Тене Баралта, Блистиг, Нил и Недер.
Внезапен страх стегна сърцето на Гамът.
— Адюнкта! Хиляда воини може да чакат от другата страна! Трябва да строим тук цялата армия! С тежката пехота на фланговете. С конен авангард, стрелци, морска пехота…
— Това ще стигне, Гамът. Тръгваме напред веднага — слънцето вече осветява стената. Освен това нима не го чуваш? Писъкът и е изпълнен със страх. Този звук е нов. Приятен звук.
Той се взря в завихрената пясъчна преграда. „Да, точно това чух преди малко.“
— Значи тя знае, че преградата й ще падне.
— Богинята го знае — потвърди Недер.
Гамът погледна през рамо двамата уикци. Изглеждаха окаяни, обичайното им състояние напоследък.
— Какво ще стане, когато Вихърът затихне?
Момичето само поклати глава, но брат й отговори:
— Стената на Вихъра обкръжава лабиринт. Унищожим ли стената, проникнали сме в лабиринта. Богинята става уязвима — да имахме един батальон Нокти и половин дузина Върховни магове, щяхме да я заловим и да я убием. Но това не можем да го постигнем. — После вдигна ръцете си в непривичен жест. — Армията на Апокалипсиса ще си остане подкрепена от силата й. Войниците им няма да се разколебаят, ще се бият до самия край. Особено при вероятността този край да е нашият, а не техният.
— Предричанията ти за погром не са от полза, Нил — измърмори адюнктата. — Придружете ме всички, докато не заповядам друго.
Подкараха конете си към Стената на Вихъра, приведени срещу свирепия вятър и пясъка. На петнадесет разтега от нея адюнктата вдигна ръка. Слезе от коня, стисна дръжката на меча и закрачи напред.
Ръждивото острие на меча отатарал излезе наполовина от ножницата… и се спусна внезапна тишина. Гръмовният бяс на пясъчната стена пред тях замря в сриващи се облаци от пясък и прах. Съсъкът на сипещия се пясък се надигна, надмогна глъхнещия вой на бурята. Премина в шепот. Лумна ярка светлина. И с нея — пълно безмълвие.
Адюнктата се обърна рязко, изумена и невярваща.
— Тя се отдръпна! — извика Нил и залитна напред. — Пътят ни е чист!
Тавори вдигна ръка да го спре.
— В отговор на моя меч ли, магьоснико? Или е стратегическа маневра?
— И двете, според мен. Не иска да понесе драговолно такава рана, мисля. Вече ще разчита на тленната си армия.
Прахта се сипеше като дъжд, на вълни, огрени в злато от изгряващото слънце. И лоното на Святата пустиня вече се виждаше ясно през пролуките на замиращата буря. С прилив на облекчение Гамът видя, че няма никаква чакаща орда. Само нова пустош, докъдето стигаше погледът му, с нещо като стръмнина на хоризонта на североизток, която се снишаваше на запад и продължаваше във верига от странно прорязани хълмове, като естествена преграда.
Адюнктата се качи на коня си.
— Темъл. Напред да се пратят съгледвачи. Не вярвам да има повече набези. Не, те ще ни изчакат на място, което сами ще изберат.
„И тогава ще дойде битката. Смъртта на стотици, навярно — на хиляди войници. Адюнктата, юмрукът на императрицата. И Ша’ик, Избраната слугиня на богинята. Сблъсък на воли, нищо повече. Но той ще реши съдбата на стотици хиляди.“
„Не искам да имам нищо общо с всичко това.“
Тене Баралта беше подкарал коня си до Гамът.
— Сега ни трябваш повече от всякога — промълви Червеният меч, докато адюнктата раздаваше с подновена енергия заповеди на прииждащите откъм лагера офицери.
— Изобщо не ви трябвам — отвърна Гамът.
— Грешиш. Трябва й предпазлив глас…
— Глас на страхливец, по-точно. Не, тя няма нужда от това.
— При всяка битка се спуска мъгла…
— Знам. Бил съм войник. И добре съм се справял. Изпълняваш заповеди, не командваш никого освен самия себе си. Най-много шепа хора, но не хиляди. През всички онези години бях на нивото на компетенцията си.
— Добре тогава, Гамът. Стани отново войник. Войник, който случайно е прикрепен към свитата на адюнктата. Предложи й гледната точка на редовия войник. Слабостта, която изпитваш, не е само твоя — разбери, тя се споделя от стотици и хиляди тук, в легионите ни.
Блистиг се беше приближил от другата страна и се намеси: